Дупничанинът, нажежил дансинга в „България търси талант”, Емил Миланов: Танцувам със спукана кост на китката, защото това е моят живот, в групата ми Funky beat Emo тренирам 80 ученици, правя най-вкусните мекици и пия по 6 л кока-кола на ден

Спасявал съм хлапета, тръгнали по лошия път, но за да си помогнат сами, трябва да се трудят много и да не се отказват, когато стане напечено

 В Германия и Чехия е чисто, подредено, хората са добри, но ме мъчеше носталгия по Градската градина в Дупница, Сашо от „Денс машийн” ми е като втори баща

С танци дупничанинът Емил Миланов завъртя главите на журито в „България търси талант“. Емил е упорит и амбициозен, ръководител е на собствена формация – Funky beat Emo, танците са неговият живот. Младият дупничанин е естествен и си личи, че влага сърце и душа в това, което прави. С ентусиазма си заразява и своите ученици. Емил се пробва за втори път в шоуто за таланти и този път успя да се класира на полуфинал. Изявата му е на 10 май. Емил се представи със собстевна хореография и впечатли журито Асен Блатечки, Любен Дилов-син, Ваня Цветкова и Есил Дюран с оригинални стъпки.  
Ето какво сподели Емил пред в. „Вяра“

– Емиле, какво е усещането да представиш изкуството си на голямата сцена, да чуеш аплодисментите на публиката, мнението на журито?
– Усещането е много готино, неописуемо е. Освен това бях на 100% сигурен, че ще успея да продължа напред и че журито ще ме хареса. Не се притеснявах, защото знаех отвътре, че няма начин да не им се харесам. В началото, докато ме разпитваха, бях леко притеснен, но след като започнах да танцувам, се изпълних с емоции. Амбицирах се от мисълта, че трябва да направя най-доброто и да дам всичко от себе си, за да продължа напред.
За полуфинала се подготвям упорито, до 2,30 през нощта съм си правил музиката, почти не съм спал. Сам си измислих танца, сам си правя хореографията. На първото си представяне направих една втора от това, на което съм способен, пазя си силите за голямото представяне.
Ваня Цветкова от журито ме издразни леко. Тя не хареса изказването ми, в което изразих мнение, че талантите в България не са достатъчно оценени. Любен Дилов остана възхитен от танца ми, каза ми, че съм добър във всеки един стил.
– От колко време се занимаваш с танци и как се запали?
– От 7 години. Отидох на дискотека в Лом, аз съм роден в този град. Бях с мои приятели, видях едни хора да танцуват, заинтригувах се, казах си: Това е лесно, и аз го мога. Първия ми път не се получи. Дойдох в Дупница и започнах да танцувам на Градската градина, от сутрин до вечер стоях на ръце. Запознах се с Александър Димитров от „Денс машийн“, започнах да ходя в залата. Той ме прие много топло, винаги ме вземаше с него, където има участия. Започна да ми има много доверие, дори когато замина за Германия, аз водех неговата група. Аз го чувствам като баща. Винаги се допитвам до него, той ми е като втори баща, с него съм израснал, давал ми е съвети.
– Кое те подтикна към тази стъпка – да основеш собствена формация?
– Това стана преди година и половина. Реших го спонтанно. Исках да има още една танцова група, за да има надъхване. В момента обучавам 40 деца, ученици, тренирам и малки. Общо групата е от 80 души.
– Какво са за теб танците?
– Работил съм и физическа работа към една поща в чешката столица Прага, но танците са нещо много повече. Всичко е много отговорно, танците са едно от най-готините неща, които човек може да прави. Аз лично, като танцувам, се освобождавам. Отивам на Градската градина и започвам да танцувам. Забравям за стрес, за нерви, за проблеми… Танците са моят начин на живот. Това е моят живот. Те са ме научили на дисциплина. Понякога аз и моята група сме се сблъсквали с наркомани на Градската градина, опитват се да се закачат с нас, но аз винаги съм излизал да утеша нещата. Това се случва рядко.
– Възможно ли е танците да променят нечий живот?
– Да. На мен ми се е случвало. Освен това чувствам и вътрешно удовлетворение, че съм направил добро. Взех в групата едно момче, което беше пред изключване от училище. Беше проблемно дете, пушеше трева. Когато влезе в групата, започна да се променя. Аз разговарях с родителите му, те самите видяха каква положителна промяна настъпи в него заради танците. Те останаха възхитени. Той беше талант. Остана в групата една година, но спря да идва и отново тръгна по лошия път.
– Какво ти костват танците, за да се развиваш, трябва да бъдеш много упорит и последователен, повечето искат резултатите да дойдат почти веднага.
– Изисква се страшно много упоритост, мотивираща е мисълта, че колкото повече труд влагаш и колкото повече се стремиш към сложното, това ще те доразвие и ще станеш по-добър. Трябва да се раздадеш на 100%, та дори и на повече. Някои се отказват, когато дойде трудното, а то е неизбежно, ако искаш да станеш по-добър и да продължиш да се развиваш напред. Аз в момента танцувам с травма на китката. Така бях и на сцената на „България търси талант“.
– Много нарянявания ли ти причиняват танците?
– Много. Свиква се. Имам спукана кост на китката и ме боли, но танцувам. Имал съм скъсани сухожилия, всякакви подобни глупости.
– Спомена, че си работил в поща в Прага, как се озова там? Какъв ти е паралелът между България и чужбина?
– В Прага бях при баща ми. Той пътува, работи различни неща. След това бях при Сашо Димитров в Германия на едно състезание. Хората в чужбина са много по-топли, всичко е много красиво и подредено. Понякога отивах в хубавите им паркове, сядах на тревата и се сещах за Дупница, липсваше ми Градската градина.
– След като танците са твоят живот, какво е твоето хоби, можеш ли да готвиш?
– Да. Мога да правя много вкусни мекици, мога да си правя сладки, сладкиши.
– Кои са пороците ти?
– Не пия и не пуша, но съм пристрастен към кока-колата. На ден пия по 3 бутилки от по 2 литра. Ставал съм в 3 часа през нощта да ходя до денонощния магазин, за да си купя кола.
– Разкажи ми нещо за семейството си?
– Баща ми работи в чужбина, сестра ми е омъжена в Кюстендил. От време на време ми идва на гости. Аз живея сам, под наем. Често ми гостуват приятели. Цялото ми ежедневие е запълнено, затова съм свикнал с мисълта, че живея сам, не ми пречи. Сутрин, като стана, тичам на Градската градина, след това провеждам тренировки с моята група в ДНА, във Военния клуб. В училище „Паисий Хилендарски“ обучавам деца, в „Неофит Рилски“ – също, в Кюстендил имам група, уча във Вечерната гимназия. Не се уморявам, свикнал съм ежедневието ми да е динамично.