Животът като цяло е безсмислен без правилно отношение, уважение и зачитане на Бога
Израилтяните проявявали голям инат и бунтарство през времето, когато били в пустинята. Това била и причината, поради която измрели там. Те просто не искали да направят това, което Бог искал от тях! Те викали към Бога само когато имат неприятности, за да може Той да ги измъкне от тях. В такива моменти дори откликвали на Неговите наставления най-покорно, докато настанела промяна в тяхната ситуация. Веднага след това отново се връщали към своето бунтарско поведение. Този цикъл е повторен и записан толкова много пъти в Стария завет, че е почти невероятно. Но въпреки това, ако не ходим в мъдрост, ще прекараме живота си в правене на същото нещо.
Псалом 78:7, 8 – „За да възлагат надеждата си на Бога и да не забравят делата на Бога, но да пазят Неговите заповеди, и да не станат като бащите си, упорито и непокорно поколение, поколение, което не утвърди, нито подготви сърцето си да познава Бог, и чийто дух не е верен и непоколебим за Бога.“
Сигурна съм, че някои от нас по рождение са по-големи инати от другите. Освен това трябва да вземем под внимание и своя произход и корена на нашето поведение, защото това също оказва голямо влияние. Господ изисква от нас да се научим да се отказваме от своите начини и да се доверим като мека глина в ръцете Му. Дотогава, докато се инатим и бунтуваме, Той не може да ни използва. Не бива да позволяваме миналото ни да послужи като оправдание за сегашното ни състояние и за това да не се променяме, а да си останем хванати в капана на бунта. Победоносният живот изисква точно и пълно покорство на Господа. Способността и готовността ни да предаваме своята воля и да вършим Неговата е нещо, което израства и се развива в нас. Затова е жизненоважно да не спираме, но да напредваме в това отношение. Не е достатъчно да достигнем до някое духовно плато и да си кажем: „Това е достатъчно, по-далеко не мога да стигна.“ Трябва да сме покорни във всичко – без да задържаме каквото и да било или да държим определена врата от живота ни затворена за Господа. Всички имаме „своите“ области, в които се държим, доколкото можем, но ви предупреждавам, че и малкото квас заквасва цялото тесто (I Коринтяни 5:6).
I Царе 15: 22,23 – „И рече Самуил (на цар Саул): Всеизгарянията и жертвите угодни ли са тъй на Господа, както слушането на Господния глас? Ето, послушанието е по-приемливо от жертвата и покорността от тлъстината на овни. Защото непокорството (бунтарството) е като греха на чародейство, а упорството (инатът) като нечестието и идолопоклонничеството. Понеже си отхвърлил Господното Слово, Той ще те отхвърли да не бъдеш цар.”
Ако разгледаме живота на Саул, ясно ще видим, че на него му е била предоставена възможност да бъде цар. Той не успял да задържи своята позиция дълго време, защото бил голям инат и упорит в своето непокорство. Той имал свои идеи за всичко. Един път, когато Самуил го поправял, че не е направил това, за което бил инструктиран, отговорът на Саул бил: „Затова си рекох (аз обаче си помислих…)“ После той обяснил своята идея как според него е трябвало да се случат нещата (I Царе 10:6-8; 13:8-14). Отговорът на Самуил бил, че Бог желае покорство, а не жертва. Често на нас не ни се иска да направим точно това, което Бог иска, а след това се опитваме да направим друго нещо, за да компенсираме своето непокорство. Колко много от Божиите деца не успяват да „царуват в живота си“ (Римляни 5:17; Откровение 1:6) поради своето непокорство и упорство?
Въведението към книгата Еклесиаст в един от преводите на Библията започва така: „Целта на тази книга е да разследва живота като цяло и да ни научи, че в крайна сметка той е безсмислен без правилно отношение, уважение и зачитане на Бога.“ Трябва да сме наясно, че без покорство не е възможно да проявим уважение и зачитане на Бога. Непокорството и бунтът в живота на много деца днес са породени от липсата на истинско зачитане и уважение към родителите им. Това обикновено е по вина на родителите, защото те не са живели такъв живот пред своите деца, който да породи уважение и почит към тях самите. Повечето учени са единодушни, че книгата Еклесиаст е написана от цар Соломон, на когото Бог е дал повече мъдрост, отколкото на всеки друг човек. Ако Соломон е имал такава мъдрост, то тогава как е допуснал толкова тъжни грешки в живота си? Отговорът е много прост – възможно е да притежаваш нещо, но никога да не го използваш. Ние имаме Христовия ум, но използваме ли го? Исус е бил направен с мъдрост за нас от Бога, но употребяваме ли тази мъдрост? Соломон също искал да прави своите си неща по своя си начин. Целия си живот той прекарал в опитване на едно или друго нещо. Той имал всичко, което парите можели да му купят, най-доброто от всяко земно удоволствие, но въпреки това ето какво казва в заключение на своята книга:
Еклисиаст 12:13 – „Всичко е било чуто, защото в крайна сметка това е истината: Бои се от Бога [почитай Го, покланяй Му се, като знаеш, че Той съществува] и пази заповедите Му, понеже това е същината на човека [пълната и оригинална цел за създаването на човека, целта на Божието провидение, същността на характера, основата на човешкото щастие, приспособяването към всички нехармонични обстоятелства и условия под слънцето] и неговото цяло задължение.”