Всичко, което човек получава от Бога, е в резултат на вяра, а не на дела: Законът е даден, за да покаже на човека, че той има нужда от Спасител
„Защото никой човек не може да бъде оправдан (праведен, освободен от отговорност или сметнат за приемлив) в Неговите очи поради вършене на делата, определени от закона. Защото (истинската функция на) закона е да прави хората да разпознаят и да осъзнаят греха си (не просто да имат идея, но да се запознаят с греха, което води към покаяние, вяра и свят характер)“ (Римл. 3:20).
Законът е даден, за да покаже на човека, че той има нужда от Спасител. Ние трябва да се опитваме да спазваме закона, докато не осъзнаем, че няма да успеем никога, а след това смирено да помолим Бог да ни помогне, което Той вече е направил чрез Исус Христос. Религията казва: „Трябва да намериш начин, независимо колко невъзможно изглежда. Налага се да го направиш… Пази правилата или понеси наказанието“.
Но взаимоотношението казва: „Направи най-доброто, на което си способен, защото Ме обичаш. Аз познавам сърцето ти. Признай грешките си, покай се и просто продължи да ме обичаш“.
Благодат или закон
„А сега и независимо от закон се яви правдата от Бога, за която свидетелстват законът и пророците, сиреч правдата от Бога, чрез вяра в Исуса Христа, за всички (и на всички), които вярват; защото няма разлика. Понеже всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога, а с Неговата благост се оправдават даром чрез изкуплението, което е в Христа Исуса, Когото Бог постави за умилостивение чрез кръвта Му посредством вяра. Това стори, за да покаже правдата Си в прощаване на греховете, извършени по-напред, когато Бог дълго търпеше, за да покаже, казвам правдата Си в настоящето време, та да се познае, че Той е праведен и че оправдава този, който вярва в Исуса.“ – Римл. 3:21-26
Задачата на апостол Павел е била определена, когато му е дадено поръчението да проповядва благовестието на съвременниците му евреи. Те са се опитвали да спазват закона дълго време. С векове са живели под „системата от правила“. Когато са успявали, са се чувствали добре, а когато са се проваляли, са чувствали осъждение. Както Павел обяснява тук в Римл. 3:21-26, на тях им е било трудно да разберат новия ред на нещата, затова той е трябвало да ги учи на Божията благодат, която оправдава и приема за праведни всички, които имат вяра в Исус Христос, Който е самото въплъщение на закона. След като Павел прилага благата вест и за евреите, което е наистина добра вест, той заявява нещо, което обаче за религиозните хора не е добра новина.
Вяра или дела
„И тъй, где остава хвалбата? Изключена е. Чрез какъв закон? Чрез закона на делата ли? Не, но чрез закона на вярата. И така, ние заключаваме, че човек се оправдава чрез вяра, без делата на закона.“ – Римл. 3:27-28
Плътта на човека иска да има нещо, с което да се гордее. Тя иска признание. В Божия нов план няма да има, нито може да има признание за човека. Исус е направил всичко, а за хората остава да повярват! Всичко, което човек получава от Бога, е в резултат на вяра, а не на дела. Първо, човек трябва да има вяра. След това определено ще може да върши добри дела, но той винаги трябва да помни, че тези „дела“ не са му от особена полза пред Бога. Той трябва да ги върши с „чисти помисли“, което всъщност е израз на желанието да дадеш, а не да вземеш!
Живот и светлина на света, живи послания
Църквата трябва да изобилства от живот. Тя трябва да е трептяща, жива, активна, енергична, мирна и пълна с радост. Вярвам с цялото си сърце като резултат от моите собствени преживявания, освен това, което съм наблюдавала да се случва и на други хора, че един погрешен подход към Бога напълно ще провали такъв вид бликащ, изобилен живот. Легалистичният и религиозен начин на отношение ограбва живота, а не го подхранва. Помнете, че Павел е казал: „Законът убива, но духът оживотворява.“ Когато следваме Духа, се чувстваме живи. Когато следваме закона, той буквално изсмуква живота от нас. Църквата на Исус Христос трябва да е славна Църква (Еф. 5:27). Естествено не можем да забравим, че Църквата се състои от отделни индивиди. Как тогава Църквата може да бъде славна, когато тези, които са приели Христос за техен спасител, не са славни? Всеки от нас трябва да си задава въпроса: „Дали хората биха поискали това, което имам, като наблюдават живота ми и виждат излъчването ми?“ Ние трябва да сме светлината на света (Матей 5:14), живи послания, които всички човеци да четат (II Кор. 3:2). Ако сме такива, тогава животът ни ще бъде писмо за света.
Къде е славата на Църквата?
„Но ако служението на онова, което докарва смърт, написано с букви, издълбани на камък, стана с такава слава, щото израилтяните не можеха да гледат Мойсея в лице поради блясъка на лицето му, който впрочем преминаваше, как не ще бъде служението на духа с по-голяма слава?“ Ако лично ние сме по-славни, няма да има нужда да се молим Бог да изяви славата Си. Ще я носим със себе си и в църквата, и където и другаде да отидем. Ако всички християни са облечени в Божията слава, когато отиват на работа или да пазаруват, или на училище, няма да мине много време, докато целият свят бъде повлиян по много положителен начин. Ние вярващите говорим за славата, проповядваме за славата, пеем за славата, но всъщност светът има нужда да я види! Светът се нуждае да види жива църква, изградена от живи камъни.
Живи камъни
„Ако сте опитали, „че Господ е благ;“ при Когото идвайки, като при жив камък, от човеците отхвърлен, а от Бога избран и скъпоценен, и вие, като живи камъни, се съграждате в духовен дом, за да станете свето свещенство, да принасяте духовни жертви, благоприятни на Бога чрез Исуса Христа.“ – I Петър 2:3-5
Обърнете внимание, че апостолът започва, като казва, че трябва първо да опитаме от добротата и благостта на Бога и да „идем при Него“. След това – като „живи камъни“ – трябва да водим посветен, отдаден на Бога живот, който ще включва духовни жертви, но само такива, които са угодни на Бога и приемливи пред Него.
Единственият вид духовни жертви, които са угодни на Бога и приемливи пред Него, са тези, които правим с правилни мотиви. Те са сторени от любов към Него, а не с цел да Го принудят да ни обича. Извършени са поради това, което Той вече е направил, а не за да го изнудим да направи нещо за нас. Бог не се продава! Ние не можем да си купим любовта Му, нито благоволението, милостта, помазанието, отговорите на молитвите – нищо!
Снимката: По време на своя живот като вярващ Авраам се беше покорявал на Бог много пъти, но никое изпитание не беше по-сурово от това, което се описва в Битие 22 глава. Бог заповяда: „Вземи сега единствения си син, когото обичаш, сина си Исаак, и иди в местността Мория, и го принеси там във всеизгаряне” (Битие 22:2а). Това беше удивително искане, понеже Исаак беше син на обещанието. Как отговори Авраам? Покори се веднага и рано сутринта тръгна за мястото с двама слуги, магаре и любимия си син Исаак, с дърва за принасянето на жертвата. Неговото непоколебимо покорство пред Божията смущаваща заповед отдаде на Бог славата, която Той заслужава и е пример за нас как трябва да прославяме Бога. Когато се покоряваме така, както направи Авраам, като уповаваме на това, че Божият план е най-добрият възможен сценарий, ние издигаме Неговите атрибути и Го прославяме. Покорството на Авраам пред лицето на тази съкрушителна заповед отдаде слава на Божията суверенна любов, Неговата надеждност и Неговата доброта, и ни дава пример, който да следваме. Неговата вяра в Бога, Когото беше опознал, и любовта му към Него поставиха Авраам в пантеона на верните герои в Евреи 11 глава.
Бог използва вярата на Авраам, за да може всички, които идват след него, да знаят, че няма друго средство за спасение. Битие 15:6 казва: „Авраам повярва в Бога и това му се вмени за правда.” Тази истина е основата на християнската вяра, както се повтаря в Римляни 4:3 и Яков 2:23. Праведността, която беше вменена на Авраам е същата праведност, която се вменява на нас, когато чрез вяра приемаме жертвата, която Бог осигури за нашите грехове – Исус Христос. „Който за нас направи грешен Онзи, Който не знаеше грях, за да станем ние чрез Него праведни пред Бога” (2 Коринтяни 5:21).
Старозаветната история на Авраам е основата на Новозаветното учение за изкуплението, жертвеното принасяне на Господ Исус на кръста за греха на човечеството. Много векове по-късно Исус каза: „Баща ви Авраам ликуваше, че ще види Моя ден; и го видя и се възрадва” (Йоан 8:56). Следват някои от приликите между двата библейски разказа:
• „Вземи сега единствения си син” (ст. 2); „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя единороден Син…” (Йоан 3:16).
• „Иди в местността Мория, и го принеси там…” (ст. 2); вярва се, че това е мястото, където много години по-късно е построен град Ерусалим, мястото, където Исус беше разпнат извън стените на града (Евреи 13:12).
• „И го принеси там във всеизгаряне” (ст. 2); „Христос умря за греховете ни според Писанията” (1 Коринтяни 15:3).
• „И Авраам взе дървата за всеизгарянето и ги натовари на сина си Исаак” (ст. 6); Исус, „носеше сам кръста си…” (Йоан 19:17).
• „Къде е агнето за всеизгарянето?” (ст. 7); Йоан казва: „Вижте Божият Агнец, който поема греха на света!” (Йоан 1:29).
• Исаак, синът, се покори на баща си да стане жертва (ст. 9); Исус се молеше: „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тази чаша; не обаче, както Аз искам, но както Ти искаш” (Матей 26:39).
• Възкресение – Исаак (метафорично) и Исус в действителност: „С вяра Авраам, когато го изпитваше Бог, принесе Исаак в жертва. Да! Онзи, който беше получил обещанията, принасяше единородния си син, онзи, за когото беше казано: „По Исаак ще се наименува твоето потомство“, като разсъди, че Бог може да възкресява и от мъртвите, откъдето и по един начин на възкресение го получи обратно.” (Евреи 11:17-19); Исус, „беше погребан и че възкръсна на третия ден според Писанията” (1 Коринтяни 15:4).