Художникът емигрант Петър Георгиев-Рей от Перник: Роден съм в бедна къща от кал и плет на село, по кафенетата като хъш написах първата си книга и тя осмисли годините на лутане в Монреал, в най-трудния момент помолих Бог да ми посочи пътя

Filed under: Общество |

Винаги ще тъгувам по моята най-голяма любов – сцената

Продължение на интервюто с Петър Георгиев-Рей

111111 copy

Емигриралият от България артист, писател и художник е откровен до болка за себе си. Петър, чието артистичното ми име е Peter G. Ray, не крие, че преди да стигне до световните галерии на Канада, САЩ и Франция, минава през немалко перипетии, справя се сам. Споделя за своето бедно детство, решението да замине и трудни моменти от живота си в Канада:  

Първите четири години от живота си съм живял на село.

Помня бедната къща, в която съм роден. Всички стени, дори външните, бяха от плет, покрит с глина, кал и вар. Сигурно моето описание звучи невероятно, все пак става въпрос за втората половина на двадесети век, но това е истината – къщата ни бе много бедна. Само в една от стаите подът не беше от пръст и там живеехме аз, моят брат и родителите ми. Много от керемидите по покрива бяха счупени и когато валеше проливен дъжд, водата нахлуваше вътре. Под всяка струя, шуртяща от тавана, майка слагаше леген или някакъв друг голям съд, за да предпази къщата от наводнение.

22222 copy

В ранните години на моето детство по стените на дома ни никога не е имало картини, не се е говорело за художници, писатели, поети, композитори, нямаше книги дори. Културният ни живот се свеждаше до посещения на селското кино, където гледахме филми от сорта на „Чапаев”. Въпреки че се радвах на добро здраве и безгранична майчина обич, макар и малък, съзнавах, че в много отношения съм ощетен. Затова бързо трябваше да наваксам загубеното, откривайки сам правилната посока и използвайки дори най-малкия полъх попътен вятър…

Когато се преместихме да живеем в града,

333333 copy

паянтовата селска къща бе заменена с две миниатюрни стаички в една кооперация, без баня и с обща тоалетна. Живеехме бедно. Освен с безпрекословна майчина обич аз нямаше с какво друго да се гордея. Когато бях малък, смятах това за недостатъчно, но сега мисля обратното. Майчината обич ми даде чувствителност, а пък бедността и това, че не можех да разчитам на никого, ме калиха. Kогато обявих, че ще кандидатствам във ВИТИЗ, почти никой от моите съученици и учители не вярваше, че ще бъда приет. Измамната мисъл, че този институт е само за богоизбрани, владееше и млади, и стари. Никой не се опитваше да ме разколебава, защото огромната вяра, че ще бъда приет, правеше погледа ми свиреп дори при минимални съмнения. Това, че дълго време бях тренирал бокс (дори известно време бях градски шампион за юноши младша възраст), ми даваше увереност и помагаше на кръвта ми да завира много лесно.

След една родителска среща към края на единадесети клас мама се прибра вкъщи разплакана. Оценките ми нe бяха чак толкова добри, но съвсем не бяха повод за плач. Въпреки настоятелните ми въпроси тя не ми отговори защо е плакала. След като вече бях приет във ВИТИЗ, ми призна, че моят класен я бе посъветвал да се опита да ме разубеди да кандидатствам в театралния институт.

Кажи на Петър, че морето не е до колене,

посъветвал я той. Не след дълго аз му доказах обратното. Бях приет в класа на проф. Филип Филипов.
Готвих се за кандидатстудентските изпити абсолютно сам.

44444 copy

По това време бях войник и единствените моменти, в които можех на спокойствие да репетирам стихотворенията, басните и монолозите си, беше времето на нощен наряд. Стоях на пост, стискайки автомат „Калашников” в ръце, и изпълнявах монолозите си срещу дружелюбно наблюдаващата ме луна. Периодът на кандидатстване във ВИТИЗ бе един от най-прекрасните моменти в живота ми.

Може би това щеше да продължи по същия начин, ако проф. Филип Филипов беше жив и по време на моето следване. За съжаление той почина внезапно броени дни след изпитите и ние, неговите бъдещи студенти, се превърнахме в сираци. Наша мащеха стана Димитрина Гюрова. Беше тежка присъда за целия клас все от талантливи студенти. Димитрина Гюрова не бе добър режисьор, нито пък добър преподавател. Беше студенокръвен номенклатурен функционер.

Димитрина Гюрова беше нашето нещастие!

Вместо да изпитваме обич и доверие към нашия преподавател, изпитвахме страх. Това направи класа ни разединен и неуверен. Със завист гледахме другите класове, които бяха обединени, помагаха си, обичаха се. Единствените хубави мигове във ВИТИЗ бяха моментите, когато бях на сцената. Контактът между мен и публиката бе най-големият дар, който получих по време на престоя си в това учебно заведение, което за мен беше ХРАМ. В момента, толкова години по-късно, аз се считам длъжник на актьорската си професия. Защото я предадох! И сега, когато пиша тези редове, парещи сълзи се стичат по лицето ми. Сълзи на вина… Независимо от това как се развива животът ми, винаги

ще тая в себе си тъга по моята най-голяма любов – сцената.

Веднага след завършването ми на ВИТИЗ през 1987 г. бе обявен конкурс за млад актьор в Народния театър. Търсеха „красавец”. Може би бе първият обявен конкурс за този театър от десетилетия. Това вдъхна надежда на много млади актьори (красавци и не толкова – като мен). Бях един от най-талантливите кандидати, но за съжаление нямах сини очи. Цветът на очите се оказа по-важен за комисията, отколкото талантът. Взеха един хубавец от Врачанския театър и поради некадърност го изгониха на следващата година.

Но това решение на комисията предопредели посоката, в която щеше по-късно да се развие моят живот.
По това време играех една миниатюрна роличка във филма на Иван Андонов „Индиански игри”. В една от почивките по време на озвучаването бях седнал (по-скоро сврял се в един ъгъл), близо до МОНУМЕНТИТЕ на българското кино и театър по това време – Иван Андонов, Коста Цонев, Константин Коцев, Васил Михайлов. Трябва да допълня, че по това време първата емиграционна вълна бе заляла Канада. Та… сврян в ъгъла и почти олюляващ се в дрямка, чух нещо, което внезапно ме ободри. Един от ФАРАОНИТЕ (не си спомням точно кой) каза:

Ако бях по-млад, непременно щях да емигрирам.

Бях шокиран. Най-известните актьори в България, които си живееха като царе, искат да емигрират?! Ами… тогава какво правя аз в тази държава, аз, който бях НИКОЙ. След като те искат да емигрират, значи аз изобщо не трябваше дори да се замислям по този въпрос… Скоро след това с милата ми съпруга сърцераздирателно се сбогувахме с близките ни и

изпълнени с оптимизъм, полетяхме към така жадувания Запад.

 
Една януарска вечер на 1991 г. кацнахме с Милена в Монреал. Носехме два куфара, $ 500 (взети назаем) и нямахме никаква посока. Имаше обилен снеговалеж, а температура беше –20 градуса.

Бях взел телефона на Христо (Симеонов), мой колега от ВИТИЗ, и това беше нашата единствената мъждукаща надежда. За радост успяхме да се свържем с него. Той ни приюти за една седмица и ни даде ценна информация, която помогна за оцеляването ни в началото. Със социалната помощ, която получихме, наехме малък апартамент и започнахме на топло да кроим планове за бъдещето.

Тогава взех много тежко решение – да се откажа от актьорската си професия. 

Фактът, че в Монреал имаше стотици безработни артисти, които говореха английски и френски перфектно, ме накара да се разделя с илюзиите за кариера на актьор. Акцентът ми редовно щеше да ме поставя на резервната скамейка. Затова предпочетох да се оттегля. Решението ми, което в началото звучеше абсурдно, се оказа правилно. Милена много бързо, бих казал с лекота, избра своя професионален път, докато аз,

подчинен на балканския си манталитет, посолен с шопски инат,

трябваше да се лутам години наред, докато намеря вярната посока. Благодаря на Милена, че ме изтърпя през този период. Благодаря и на себе си, че не се предадох. Подобно на браилски хъш, прекарвах времето си по кафенетата – немил и недраг. Прибягвах до малка хитрост, за да пия безплатни кафета. На повечето места даваха малки карти с отпечатани шест чашки. При всяко изпиване на кафе перфорираха една чашка. Когато се съберат пет перфорирани чашки, шестото кафе е безплатно. Аз изрязвах със скалпел пет чашки точно така, сякаш са перфорирани, и всеки ден пиех безплатно кафе.

Беден човек, жив дявол. 

На някои места се шашваха как може да съм изпил пет кафета за един ден, но разчорлената ми коса и брада ме спасяваха. Даваха вид на човек под перманентно въздействие на кофеин. Ленин, докато е чакал да го командироват в Русия, по цял ден играел шах по кафенетата на Берлин и Париж. И за мен кафенетата бяха спасение. Създаваха в мен особена атмосфера, в която усещах, че духът ми е все още жив и че мисълта ми все още може да функционира. В тези кафенета написах и първата си книга „Мислителят или насаме с един живял“. Тя осмисли всички тези години на лутане, депресия и отчаяние. И се надявам рано или късно да получи признанието, което заслужава.

Решението да започна да рисувам не дойде внезапно.

То беше резултат на дълго, бих казал, несъзнателно узряване. Историята, свързана с това решение, е странна, затова накратко ще я разкажа. През януари на 1998 г. Монреал бе опустошен от ледена буря. Градът бе изцяло парализиран, повечето дървета и електрически стълбове бяха сравнени със земята. В този период и аз се чувствах по същия начин – заплетен в кълчищата на непроходима безпътица, отчаян, без никаква конкретна представа за бъдещето… Близо до апартамента, в който живеехме, имаше огромен парк. Една януарска сутрин, скоро след бурята, излязох да се разходя в парка. Денят бе мрачен и студен, но странно защо, желанието ми да отида там бе непоколебимо. Още при влизането в парка

пред мен се откри отчайващо тъжна гледка. 

Счупените клони на дърветата лежаха по земята като замръзнали човешки фигури с протегнати нагоре ръце. Вървях и чувството, че съм част от тази опустошена природа, ме обземаше все по-силно. Не мога да кажа, че съм особено религиозен, и затова не се обръщам често към Господ за съвети, но в този момент несъзнателно направих това. Погледнах към небето и изрекох: „Помогни ми, Господи… Загубвам се все повече и повече… Помогни ми да изляза от тази безпътица… Помогни ми.” Изрекох това с цялата си искреност. Почти бях забравил за това приключение, когато един ден осъзнах, че от известно време се е загнездила в съзнанието ми странна мисъл: „Дай втори живот на умрелите дървета”. Механично си повтарях тази фраза, без изобщо да знам какво значи. Постепенно започна да звучи в съзнанието ми все по-силно и по-силно като засилващ се звук на камбана, докато не ме предизвика да й обърна внимание. Тази фраза има някакво значение! – казвах си, но изобщо нямах представа с какво е свързана.

Един ден отново изпитах желание да отида в парка без никаква конкретна причина. Просто знаех, че трябва да отида. Този път вместо изпочупени клони виждах пред себе си скулптурни фигури, красиви и изящни. Вече не беше трудно да отгатна значението на странната мисъл. Без изобщо да чакам миг повече, почти маниакално започнах да събирам клони и да ги нося вкъщи. В началото Милена бе шокирана, кухнята ни все повече се пълнеше със счупени мръсни клони, а аз все още нямах убедителен отговор защо върша това…

Докато първите скулптури се появиха на бял свят.

Те я накараха да мисли, че моето безумие не е напълно лишено от логика. Всеки ден отивах в парка и старателно събирах или пък изравях във вид на корени най-изящната дървесина. Колекцията от скулптури нарастваше бързо. Нашите приятели бяха първата зрителска аудитория. Някои от тях проявиха интерес и дори си купиха от тях. Това, че моят труд можеше да донесе и някакъв финансов доход, беше нещо, което дори не бях и помислял.

Един ден видях изхвърлени дървени мебели в много добро състояние. Помислих си: изхвърлените мебели също са умрели дървета. Защо да не им дам втори живот? И започнах да влача в мазето на блока всички що-годе сносни мебели, които намирах на улицата. Започнах да ги декорирам така, сякаш съм правил това цял живот. Почти всички приятели искаха да си купят. Наличието на финанси започна да развихря все повече творческата ми мисъл. Постепенно в съзнанието ми започнаха да се прокрадват странни изображения и аз се осмелих да ги пресъздам на платно.

Не бях докосвал четка за рисуване от ученическите си години.

По онова време бях обявен от учителката ни по рисуване за „безнадежден“, затова дори не си правех труда да влизам в часовете й. Но когато моментът назря от само себе си, отидох в магазина за художествени материали, купих боите, платната и четките, които ми трябваха, и тръгнах към дома с увереността на човек, който е завършил две художествени академии. След като нарисувах първата си картина, веднага разбрах, че някаква енергия ме води в посока, която не е случайна. Милена имаше позната, която работеше в професионална галерия. Когато й показахме първите картини, тя без колебание ги поиска и изложи в галерията.

И започна моят живот на художник.

Сега често поглеждам към небето и се усмихвам с благодарност. През 1998 г., скоро след снежната буря, се случи и нещо друго, което ме кара да поглеждам към небето с още по-голяма благодарност. Роди се нашата дъщеря Софи.

Картини на българския артист може да се видят на неговия website:www.rayart.ca. Aко някой иска да прочете още за художника в интернет, може да го намери предимно на името Peter G. Ray.

Снимки:

1 Петър Георгиев – Рей

2 Първата снимка на Петър и Милена като емигранти, Монреал 1991 г.

3 Петър Георгиев – Рей (вдясно) със семейството си и американския критик Кен Мофет по време на откриване на негова изложба в Ню Йорк, 2009 г.

4 Софи, дъщерята на Петър и Милена

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Spread the love