Певицата с дупнишки корен Люси Дяковска: Заминах за Германия с 500 марки и съвет от баща ми: Не общувай с българи, хранех се само с пържени филийки

Сега съм сама и освободена, след раздялата с Камелия подарих всички кафенета, исках само да се махна

Людмила Дяковска е поп певица от немската група “Ноу Ейнджълс“. Родена е на 2 април 1976 г. в Плевен в семейството на музиканти. Баща й Любомир Дяковски е роден в Дупница. През 1995 г. заминава в Хамбург и завършва училище за танци и драма. Чрез кастинга за тв шоуто Popstars в Хамбург през 2000 г. тя е избрана за член на първата група, създадена чрез тв кастинг. “Люси създава продуцентска компания. Изпълнява песента към филма „Двама братя“ на Жан-Жак Ано, а после написва баладата Where, която стартира с филма. Има един самостоятелен албум. В София заживява с Камелия Веселинова, но тя й изневерява с Ивана, дъщерята на Йорданка Христова. Наранена, Люси Дяковска се връща към кариерата си в Германия.

– Люси, бяхте се върнали в България уж завинаги, като основният мотив бе връзката ви с Камелия. Какво се случи, че отново заминахте за Германия?

– Да, така беше. Би било нечестно да кажа, че сега съм благодарна от развитието на връзката ни преди година. Но смятам, че в живота нещата се случват, защото трябва да се случат. И ако краят на тази връзка не бе дошъл, то аз най-вероятно щях през май да садя доматите за това лято. И може би много щях да се радвам. Но нямаше да съм аз. Вижте, и аз съм ексхибиционист като всеки артист, т.е. имам нужда да бъда харесвана като артист. Но не на всяка цена. Знам, че за да ме харесат, трябва да работя добре и да съм на добро ниво, когато се представям. За да получа привилегията да бъда на която и да е сцена. В днешно време да бъдеш на сцената като музикант и артист, е късмет и привилегия. Защото има страшно много талантливи певци и артисти, готови да вземат парче от тортата.

Но аз имам късмета да съм на сцената. Така че, ако тази връзка не се бе разпаднала, вероятно нямаше да съм на сцената – щях да живея с мисълта, че България е моят дом и личният живот за мен става приоритет, защото семейството е най-важното. Много години преди това смятах обратното – че моята работа е най-важното в живота ми. И сега се върнах при нея. Колкото и тъжно да звучи, ми стана ясно, че един партньор не може да ми даде това, което сцената ми дава. Моят баща ми каза: “Ти и аз сме хора, които постоянно пътуват. Да, ние може би никога няма да сме сами, но винаги ще изпитваме самота. И ще бъдем самотни”. Но сега разбрах, че тази самота не може да е водещото, то да е по-важно от сцената. Самотата не трябва да те прави тъжен. През последните 6 месеца участвах в над 70 съвместни концерта и получавах любов. Да, не интимна, но друг вид емоция. За мен това е много достатъчно.

– Как решихте да заминете за Германия?

– Бях решила да уча естрада и дядо ми ме подготви по солфеж. Вече имах участия със Слави и “Ку-ку бенд” и исках да пея. Тогава всичко се променяше и тепърва си пробиваше модерната музика, която всеки млад човек искаше да изпълнява. Появи се възможност да кандидатствам в Хамбург танц и драма. Харесаха ме и заминах. Бе в началото на 90-те години. Баща ми, който пътуваше още от 70-те, ми даде съвет: “Гледай да не общуваш с българи”. Искаше да контактувам с германци, за да не се затворя в етническо общество – хем си там, хем не си. Така човек трудно научава езика и се интегрира. Заминах, без да зная немски. Баща ми работеше като певец в чужбина, даде ми 500 марки, които бързо похарчих, и ми плати училището. Разбрах, че моят живот е там, чувствах се изключително, подготвях се усърдно, защото целта ми бе един ден аз да пея пред пълен стадион. Заминах с тази мечта, гонех я, търсех я. Нямах план, но бях убедена, че в Германия ще осъществя тази фиксидея. То пък взе, че се случи. (Смее се.)

– Първият ви успех?

– Изпитът за мюзикъла “Бъди Холи”. В Германия започнах да танцувам и две години по-късно се явих на този изпит. Взеха ме за танцьорка, почти целият състав бе от италианци, англичани, двама австралийци. Сякаш Вселената ми се отблагодари за часовете, които през последните 30 месеца инвестирах в танца. Танцувах от 6 до 8 часа на ден. Хранех се само с пържени филийки със захар. Отказах часовете по актьорско майсторство, където трябваше с наизустени изречения да играя някакви етюди, които не мога да предам по начина, по който е “редно”. И когато ми се обадиха, че ме вземат в мюзикъла, затворих телефона и взех да плача, че съм спечелила мястото. Това бе първият ми успех, но трудно е да кажа кой е най-големият, тъй като всички са свързани с много труд и много дисциплина.

– Мечтаехте ли за успеха?

– В Германия често ме питат каква съм мечтала да стана като малка. Ами не съм мечтала, исках да се катеря по черешите, да тичам и да играя. Имах изключително щастливо детство, с изключително освободени и либерални родители. В същото време с един невъзможно строг, но обожаван от мен баща. Неговото възпитание ми помогна да стана отговорна далеч от семейството си в Германия. Нямаше как да намеря пътя, ако не си наложех дисциплина и точност. В Германия разбрах, че дисциплинираните и целенасочените няма как да проиграят времето си, както става с немарливите хора.

– Намеквате, че българите проиграваме шансовете си?

– Познанията ми за България бяха тийнейджърско носталгични. Като се връщах, все едно идвах на гости и не забелязвах дълбоката емоция на хората, а и не ми бе нужна – исках да ми е добре, да се срещам само с приятни хора и т.н. Но когато преди година-две останах да живея и работя тук, се сблъсках с негативността, било в политиката, било в липсата на дисциплина и най-вече в характерната черта “не е важно на мен да ми е добре, а на Вуте да е зле”. Бе трудно да се преборя с подобна всеобща емоция и това много ме потискаше. Разбрах, че изразът “студена нация” за германците изразява всъщност тяхната планираност и дисциплина, а не че те не могат да се веселят, да не кажа – и по-добре от нас. Но я няма онази лежерност, която често убива плановете и дните ни. А студенината усетих в България – няма я симпатията, съпричастността към другия. Срещам отделни хора, и то сред възрастните – позитивни, учтиви, спокойни, готови да помогнат.

– Имате един самостоятелен албум, не мислите ли за втори?

– Не споделям опита от България. Чувала съм: “Сега ще извадя 10  000 лв. и ще направя една песен, после и клип към нея”. И след това? След това следват три участия в дискотека. И дотук. Не може това да е целта, нито така се става известен. Музика се прави, ако знаеш, че има хора, които ще слушат диска ти и ще си го купят. А не защото се смяташ за велик. Стигнах до убеждението, че за мен много по-важно е да бъда на сцената, отколкото да издам солов албум, за да начеша крастата си като певица. Бяха ми нужни 10 години да го осъзная. Имам късмета с годините да намирам различни сцени, не само музикални. От 2 години съм лице на немските пощи и се изявявам и на спортната сцена.

– Как минава един ваш ден?

– Предимно по турнета и доста планирано. Нося си моя възглавница и пътувам с кучето си Меги. Спортувам в зала час и половина. Сега се подготвям за полумаратон от 20 км в Бон, организиран от немските пощи. В халето сме в 17 часа, концертът започва в 19,30, а моето участие е от 21,20. На сцената съм 1,30 ч. После се срещаме с хората, оттам в гримьорната, прибиране на багажа, половин час нощна разходка и сън след 2-3 часа през нощта. От три месеца това е режимът. За мен няма по-добро от това да съм дейна.

– Има ли човек до вас?

– Няма и съм много добре така освободена. Мислите ми са свързани с работата и със сценатата. Душата ми няма абсолютно никакъв друг стремеж. Точно преди една година имах изключително труден период в България. Той ме върна толкова назад душевно и емоционално, че си дадох сметка – не искам никога повече нещо такова. Аз съм много емоционална и много отдадена. И знам, че ако допусна нещо такова отново, има риск фокусът върху нещата от живота ми да се премести отново.

– А какво стана със заведенията в София, които отворихте с Камелия?

– Абсолютно всичко оставих на другите хора, подарих всичко, събрах си багажа и се махнах. Това спасително решение взех за един ден.

– Плакахте ли?

– Много. Направих крайната стъпка – бягството, когато вече знаех, че няма накъде. Избягах от една моя неволя и от мястото, където се чувствах изключително нещастна и закопчана за някакви кафенета. И буквално казах – нищо не искам, освен само да се махна. Бях наясно, че трябваше да се върна в Германия, където дори с мълчание хората ме приемат. Да се върна там, където мога да се заредя с позитивност дори в градинката, в която просто ще седна да се наслаждавам на слънчевите лъчи. Да се върна, бе най-доброто ми решение след това да замина в Германия преди 20 години.

– В Германия винаги подчертавате, че сте българка.

– Харесва ми. Винаги съм била оценявана, защото съм работила много, била съм всеотдайна във всичко, което правя. И когато казвам, че съм българка, съм се чувствала още по-оценена. Нося си националната гордост и в спортните състезания винаги участвам със знамето на България. И когато съм се качвала на стълбичката, имам огромно желание да вдигна флага нагоре.