Апостол Петър: Ваше украшение да бъдат не лъскавите коси, кичене със злато или обличане в хубави дрехи, а нетленната красота на кроткия дух, което е драгоценно пред Бога

Чистите по сърце ще видят Бога, затова е казано: От всичко, що е за пазене, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота

Евангелието непрестанно твърди, че сърцето е органът на възприятие на Божественото Слово и Дара на Светия Дух, в него се излива Божествената любов. И това докосване до Божеството е възможно поради това, че в сърцето на човека съществува същата тайнствена дълбочина, както и в сърцето на Божеството. Тук се разкрива целият смисъл на израза “образ и подобие Божие”, тук човек усеща своята божественост, едната дълбочина отразява другата и докато човек не открие тази дълбочина в собственото си същество, няма да разбере какво означава дълбочината на Божеството. И така сърцето преди всичко мисли. “Да говориш в сърцето си” на библейски език, означава да мислиш. От него извира любовта: със сърцето си или от сърце хората обичат Бога и ближните. Казваме: “Имаме Го в сърцата си” (Фил. 1,7.2, Кор. 7,2) или “С Него имаме едно сърце” (Деан. 4, 32). Съвестта според апостола е написаният в сърцата ни закон. Всъщност в Библията понякога понятията за “сърце” и “душа” взаимно се заменят, както и понятията за “сърце” и “дух”. Ето защо е казано: “От всичко, що е за пазене, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота” /Пр. 4, 23/. Библията приписва на сърцето всички функции на съзнанието: мисленето, волевото решение, усещането, проявата на любов, наличието на съвест, нещо повече – сърцето е центърът на живота изобщо – на физическия, духовния, душевния.  Христос казва: “Каква ще бъде ползата за човека, ако получи целия свят, а загуби душата си?”. Тук той говори за онзи пределно тайнствен център на личността, в който се крие цялата и ценост и цялата и вечност. Да откриеш тази своя вечност, значи да откриеш истинския си аз, да надзърнеш в дълбините на сърцето си. Изключително значение се придава на човешкото сърце: само на Бог са абсолютно известни тайните му. Трябва да изпитваме трепет на благоговение пред тази тайнствена дълбочина в сърцето си и в сърцата на ближните. В това е истинската красота, истинската и вечна ценост на човека. Апостол Петър изрича изключителни думи пълни с вдъхновена поезия, които са посветени на този “скрит човек на сърцето”. Тук преди всичко се говори за човешката красота, за красотата на жените и несъзнателния им стремеж да бъдат красиви: “Ваше украшение да бъде не външното плетене на коси, кичене със злато или обличане в премени, а вътрешна – скритият човек на сърцето, нетленната красота на кроткия тих дух, което е драгоцено пред Бога.” /Пет.1, 3:4/. Тук е събрано всичко най-ценно, което може да се каже за сърцето: то е тайния център на човека; в него е скрита нетленната красота на духа, истинската красота; точно този нетленен духовен център е абсолютната ценост, то е “драгоцено пред Бога”. В Евангелието ясно е казано, че сърцето е органът на религията, чрез който съзерцаваме Божеството: ”Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.” Не е възможно да възприемаме Христос по друг начин, освен чрез сърцето:”И чрез вярата да се всели Христос в сърцата ви” /Еф.3,17/. Един старец казва за съвремениея човек следното: „Това е умът му, това е сърцето му, а ги разделя каменна стена!” Стената прави невъзможен истинския религиозен живот. Св. Серафим казва: „За да видиш Христовата светлина, трябва да потопиш ума дълбоко в сърцето, умът трябва да натежи в сърцето”. “Тогава възсиява Христовата светлина и осветява храма на душата с божественото си сияние.” Събрана, тази светлина е животът. Серафим продължава: “Признак на разумна душа имаме тогава, когато човек потапя ума дълбоко в себе си и върши делата в сърцето си. Тогава е осенен от Божията благодат и вътрешен мир”. Този “вътрешен мир” е небесната хармония, чувството за крайно единение, което се изживява от всички мистици. Подбно на музиката, то е неизразимо с понятия. За тази хармония св. ап. Павел казва: “И Божият мир, който надвишава всеки ум ще запази вашите сърца …” /Фил.4,7/. Несътворената красота, Божият мир, небесната хармония се възприемат със “сърцето”; то долавя емоционално “хармонията на небесните сфери”.

За да стане съвсем ясно, с какво чувство се възприема тази красота, трябва да кажем: с чувство на любов; не възприема красотата онзи, който не обича красотата; не възприема музиката онзи, който не обича музиката; не възприема музиката онзи, който не обича мъдростта; и самата философия е само любов към мъдростта; а тъй като в дъното на всяка мъдрост е скрита последната тайна на Божеството, то всяка дълбока философия води до религията. “Възлюби Господа Бога с цялата си душа, с цялото си сърце, с всичкото си помишление”. Следователно преди всичко със сърцето, а след това вече с душата и помислите. Апостол Павел казва в забележителния си химн на любовтта, че “любовта никога не ще секне, дори да свършат пророчествата, и езиците да замлъкнат, и знанието да се изчерпи.” Любовта не ще секне, защото е стремеж към съвършеното, към абсолютното, към вечното; тя е самото изживяванене на вечното съвършенство. Всичко преходно може да изчезне , но вечното и съвършеното не може да изчезне. Основната мисъл на християнството е в това, че любовтта е истинската същност на личността, че без любов личността не живее, а умира. Човекът “без сърце” е полумъртъв човек. Като губим културата на сърцето в съвременния живот, губим и жизнени сили, съществуването ни се превръща в непрекъснато умиране, изсъхване, в някаква сърдечна склероза, поразила цялата ни съвременна цивилизация. Сърцето господства и властва над всички органи на тялото, ако благодатта е проникнала в долините на сърцето, то тя властва над всички членове на тялото и над всички помисли. Тези, които са синове на мрака, в техните сърца царува грехът. Казано е: “Там, където са сърцата ви, там са и богатствата ви”. Следователно, на каквото дело човек врича сърцето си и на където го теглят желанията му, там е и неговият Бог. Ако сърцето всецяло се стреми към Бога, то Той се превръща в Господ на същото това сърце; онзи, който се отказва от всичко и става беден, напуска града и пости, той стига човешкия си връх; обратно, или достига успех в мирските си дела, в семейството, в любовта към ближните; в това, на което отдадено сърцето му и в това, което е завладявало ума му – там е неговият Бог”.