Пантуди се чувствал унизен от властите заради определението „международен касоразбивач“

Filed under: Искам думата,Последни |

Лежалият с него в Сливенския затвор Анжел Вагенщайн: Той никога и никъде не е разбил дори една каса – отваря ги елегантно, внимателно и нежно

78-10-01-Pantudi-222

 

Основателят на джебчийската школа у нас Димитър Левков – Пантуди, който е прототип на героя от едноименния филм с Влади Въргала, всъщност се казва Давид Леви. Името, което си избира сам, е Димитър Левков. На млади години събира „професионален“ опит из Африка и някои по-напреднали европейски страни, за да се завърне през 1929 г. в родината си, владеещ седем езика, със завидно благосъстояние и слава на крадец от висока класа. Пантуди основава неформално училище за джебчии, но за разлика от евреина в „Оливър Туист“ подсигурява на учениците си добра теоретична и практическа подготовка, преди да ги пусне из столичните улици. Лекциите в софийската апашка школа включвали: „Обща теория на апашлъка“, „Същност и диференциация на разните дисциплини”, запознанство със жаргона. За финал преди дисциплините — отново практически занимания, нагледна агитация. Питомците му държат изпити и получават тапии, ако се справят с тежката задача да оберат някого, след като „професорът“ е призовал полицаите към бдителност.

78-10-01-Film-Pantudi

Пантуди шие дрехите си при най-изкусните шивачи на София, обитава най-скъпите хотели и се обгражда само с луксозни проститутки. Дори в затвора намира последователи сред рецидивистите и фенове сред надзирателите. Славата му се разнася с градски шлагер, който дълги години се пее по софийските кръчми.

Димитър Левчев се нарежда в групата на най-славните измамници. Според архивите ловкостта му е толкова голяма, че дори по време на полицейски разпит успява да свие часовника на следователя. Все пак Пантуди, въпреки уменията и ловкостта си, се налага да обитава известно време и българските затвори.

78-10-01-anjel-vagenshtain

В един разговор с журналиста Павел Писарев, бивш шеф на кинематографията и зам.-председател на Комитета за култура, самият Пантуди признава, че преди 1944 г. е лежал в затвора с Трайчо Костов и други комунисти и много им е помагал в трудното затворническо всекидневие. Сега обаче нямало кой да потвърди това, пише в. „24 часа” през 2012 г.

Писателят и киносценарист Анжел Вагенщайн-Джеки в книгата си „Преди края на света“ отделя цяла глава за съжителството си с Пантуди в Сливенския затвор през 1944 г.

„Криминалните никога не обясняват причината, поради която са зад решетките. Обикновено казват, че някой ги е предал или прекарал и са осъдени несправедливо“, обяснява Джеки.

Анжел Вагенщайн става член на РМС едва 16-годишен. В началото на 1944 г. е арестуван и осъден на смърт по Закона за защита на държавата (ЗЗД). Тикнат е в Софийския затвор, но след една от бомбардировките на столицата част от сградите му са разрушени. Арестантите са закарани в Сливенския затвор и там младият Анжел се запознава с Пантуди.

Вагенщайн лежи в килия за осъдените на смърт и буквално всяка нощ очаква изпълнение на присъдата. Смъртниците са на един етаж с криминалните, повечето от които – цигани, наричани на затворнически език „фараони“ заради мургавия им цвят. Сред тях Димитър Левков – Пантуди, известен и с аристократичното си поведение и излъчване, се чувства крайно унизен и оскърбен. Унизен е и от властите, които в присъдата го определят като „международен касоразбивач“.

„А Пантуди всъщност никога и никъде не е разбил дори една каса – отваря ги елегантно, внимателно и нежно. Както виртуозът цигулар отваря калъфа, за да извади оттам безценната си цигулка „Амати“, казва Джеки Вагенщайн.

Поради нежелание да общува с „фараоните“, Пантуди търси компанията на политическите. Така всяка вечер преди проверката той се среща и разговаря с младия Вагенщайн пред кенефите.

През най-ранното си детство Анжел живее във Франция, но спомените му са свързани предимно с тъга и самотност. Докато Пантуди му разказва своите спомени за Ривиерата и обления в светлини крайбрежен булевард „Кроазет“, за срещите с известни личности по кафенетата на Монпарнас.

Е, Пантуди разказва увлекателно и за мръсните етапни комендантства на Истанбул и за дребните контрабанди с хора от придунавските влашки кръчми, в които цуйката миришела на пикня.

Но такъв е животът на този непоправим бохем и скаран с всички закони международен мошеник – пъстър, движещ се по цялата гама на човешките удоволствия и мизерства.

В затвора Пантуди се изживява като писател. На първата страница на откъснати от ученическа тетрадка листове почти с калиграфски почерк той изписва заглавието на книгата и под него: „Романъ от Пантуди“. Цена 1 лев“.

На останалите страници описва вълнуващата история за опожаряването на Москва и поражението на Наполеон. Разказът е по „Война и мир“ на Лев Толстой, но Пантуди успява в 6-7 страници да събере най-интересното от баталиите в обемистата книга. Обаче на затворниците авторът обяснява, че е съчинил историята специално за тях.

„Романът“ на Пантуди се продавал за 1 лв., защото в затворническата лавка това е цената на една „кариока“ – плоска кутийка с осем папироси.

По същия начин „специално за смъртниците“ Пантуди съчинява и историята за Жан Валжан, Гаврош и Козета. Романът му струва 2 лева, защото е по-дебел. Но пък „случайно точно толкова струва и цяла кутия „Енидже Вардар“, макар и трето качество.

Анжел Вагенщайн е образован младеж и, естествено, разбира откъде Пантуди черпи идеи и вдъхновение, но пък някои от смъртниците, които не са прочели и една книга в живота си, слушат в захлас „романите“. Слушат, цъкат с езици и искат пак да им бъдат прочетени. И после не крият възторга си: „Бравос, бравос, голям писател!“

При една от срещите пред затворническите кенефи Вагенщайн се оплаква от рояците дървеници в килията.

„Така е, затвор е това, не ти е хотел „Империал“ в Монте Карло“, отвръща Пантуди.

На другия ден обаче подарява на осъдените на смърт календар на БЧК за 1944 г. с портретите на царската фамилия, включително и на Симеончо, царчето на България. Макар че календарът се явява като цветно петно на боядисаната в бяло килия, обитателите й не се радват особено на придобивката. Когато дните ти са преброени, не ти пука особено кога е сряда и кога неделя.

На другия ден обаче разбират предназначението на подаръка – някой прокарва ръка по календара, отдолу нещо припуква и по бялата стена потичат струйки кръв. Кръвта на затворниците, изсмукана от дървеници, които са потърсили убежище под календара.

„Колко кръв е изсмукала монархията от народа“, казва един от смъртниците. Находчива метафора, но дали точно нея е целял касоразбивачът виртуоз?! Може би, защото много добре е знаел, че няма как всичките дървеници да се скрият под календара и да бъдат избити до крак.

Нито веднъж Пантуди не прекрачва прага на килията на смъртниците. От суеверие, от страх или нещо друго?

Но разговорите му с Анжел Вагенщайн продължават. Един от тях си заслужава да чуете целия. Двамата го водят няколко часа след като смъртната присъда на един от политическите е изпълнена.

– Загубена работа, моето момче. Безсмислена. Струва ли си един човешки живот за всичко това? – казва Пантуди.

– За кое? – пита Анжел.

– За това, към което се стремите – експроприация на експропиаторите. Та нали аз цял живот това правя? По-добре от вас го правя. И какво? Богатите бълха ги хапе, стават по-богати, стават все по-богати, а бедните си остават бедни. Жал ми е за вас. И за вашите из всички затвори на Европа – лежал съм с тях, познавам ги като петте си пръстта. Жал ми е, защото ще ви разсипят революцията, ще ви я предадат като две и две.

– Кой ще дръзне да я предаде?

– Хората бе, момче. Същите, за които сте тръгнали да мрете. Няма да ви разберат, ще ви славословят ден до пладне, но после при първия зор ще се наежат и срещу вас. Тълпите са неблагодарни, готови са да захапят ръката, която им е давала хляб и покрив. Бързо ще забравят доброто, дълго ще помнят греховете ви. Защото, който е на власт, потъва до гуша в грях.

Властта и грехът са в кръвно родство, знай го от мен. Иначе не се тревожи за живота си, момче, каквото било – било, сутринта четох бюлетина. До десет дни всички ще сме навън, няма начин. Нашите идат и никой вече не може да ги спре… И ти ще живееш в една нова България, чуй ми думата! Свобода, равенство и братство, нали така беше?

– А като дойдат, както казваш, нашите, ти какво ще правиш в тази нова България?

– Как какво? Веднага заминавам за Америка! Това тук държава ли е?

Виртуозът касоразбивач и крадец се оказва и жесток пророк. Властта се ояде много бързо и забрави идеалите си.

Анжел Вагенщайн се вижда отново с Пантуди през 1956 г. в Париж по време на среща на местно еврейско дружество за приятелство с България. Вагенщайн определи създателите на това дружество като леви евреи и доста странни хора. На тази среща се виждат отново със знаменития Пантуди. Той вади две шепи часовници и Джеки купува няколко като подаръци за братовчедките си. Те много им се зарадвали.

(Следва)

 

 

Снимки:

 

1 Димитър Левков–Пантуди, полицейска снимка

2 Влади Въргала (седналият в средата) в ролята на Пантуди в едноименния филм. Около него е групата му „Бандит палас“. Прави от ляво надясно са актьорите Георги Русев, Румен Иванов-Роко. Седнали: Павел Поппандов, Владислав Карамфилов-Въргала и Георги Мамалев

 

3 Анжел Вагенщайн

 

 

 

 

 

Spread the love