Часовници на царя на крадците Пантуди вкарали в затвора футболист №1 на НРБ Иван Колев

Filed under: Искам думата,Последни |

 През 60-те години на 20-и в. Димитър Левков се подвизавал в парижките локали като румънски граф в изгнание, който си изкарвал хляба като платен компаньон

79-10-01-Pantudi-21

Животът на Димитър Левков (Давид Леви) е смесица от истина и митове. Пантуди е смятан за най-големия български касоразбивач. Той е перфектен джебчия, има собствена школа за подготовка на кадри за тази „професия“. Неговото рождено име е Давид Леви, а официалното – Димитър Левков. Неговият син Николай Левков, който живее в Париж, разкрива, че бащата на Пантуди е евреин, а майката – българка.

Има две версии защо Пантуди е сменил еврейското си име с българско. Едната е, че е мразел евреите и не е искал да има нищо общо с тях. Другата е точно обратната: не искал да свързва порочните си наклонности и дела с великия Израилиев род.

79-10-01-Ivan Kolev-2

Софиянецът Петър Петров помни от детските си години Пантуди като много фин и винаги елегантно облечен, а жена му Елена като изключително симпатична и културна. Пантуди много обичал децата и често им давал левчета, за да си купят лимонада или сладолед.

В книгата „В килиите на Централния затвор“ Пантуди е представен като „многостранно развита личност“, ако използваме това социалистическо клише. Освен касоразбивач и джебчия бил и кабаретен артист, танцьор, прелъстител на жени, професор в апашка школа, полиглот. Знаел френски, немски, турски, гръцки, румънски, испански и малко английски. Но сега никой не може да потвърди тези факти и описания напълно истински ли са, или малкото истина в тях е обилно гарнирана с фантазии и измишльотини.

Синът му Николай Левков твърди, че е ровил много не само в българските, но и във френските архиви, обаче не е намерил нищо за миналото на баща си. „Всичко, писано в книгите за татко, са легенди и измислици“, казва Левков-младши.

79-10-01-pavel_pisarev1

Според една от версиите след 1944 г. Пантуди заминава за Израел и практикува професията си там. Веднъж го канят на рожден ден. По пътя той забърсва от магазин няколко бутилки вино и разни деликатеси и ги носи като подарък. На другия ден се разбира, че ги е откраднал от магазина на рожденика. От Израел Професора заминава за Париж.

По-вероятна обаче е другата версия, че от България отива направо във Франция. Синът му Левков-младши по онова време има радио и пише антикомунистически и антибългарски статии във в. „Орор“. А бащата живее като баровец в хотел „Риц“ и се вози в суперлуксозен мерцедес.

Докато е кореспондент на „Работническо дело“ в Париж, Павел Писарев се среща с легендарния крадец. Срещата между него и Пантуди е в бар „Хемингуей“. Левков пристига облечен в скъпи луксозни дрехи, с часовник с брилянти. На раздяла плаща с широк жест тлъстата сметка.

„Ние се борим срещу буржоазията – казва Пантуди на Писарев. – Моят колега и събрат по идеи Кривналиев предизвика икономическата криза в САЩ през 1933 г., като напечата милиони фалшиви долари.“

Накрая Левков-Пантуди пита журналиста Писарев дали ще напише нещо за историите му в „Работническо дело“. Ако му донесе и съответния брой, щял да му подари часовник и пръстен с брилянт. Дори се пресяга и хваща ръката му, за да види колко са дебели пръстите му и да знае какъв пръстен да поръча.

На раздяла славният мошеник подава на Писарев собствения му портфейл и казва: „Не бъди заплес, а внимавай, защото колегите ми не са толкова благородни и социални като мен…“

Пантуди се подвизава в много европейски страни преди Втората световна война, лежи в затвора в Дижон. Той измисля свои специалитети за крадене. Не разбива с взлом врати и каси, а ходи по скъпарски курорти, където се запознава с богати семейства. Обира портфейлите на мъжете в ресторанти и барове, спи с жените им и след това те разбират, че са останали без бижутата си. Но всички мълчат, за да не предизвикат срамни скандали.

Много българи са се срещали с Пантуди в Париж. И обикновено той им предлага швейцарски часовници, които те трябва да пренесат нелегално в България. Така жертва на Пантуди става и легендарният футболист от ЦДНА и ЦСКА, националът Иван Колев. След години Колев я разказва на журналиста от БТА Валентин Серафимов.

В края на 1964 г. армейският отбор прави валутно турне в Западна Европа. Когато тимът пристига в Париж, сред малцината посрещачи на летището е и висок мъж с прошарени коси, облечен в елегантен бежов костюм и със златна карфица на копринената вратовръзка. Това е Димитър Левков – Пантуди.

Твърди се, че по това време Пантуди се подвизава в парижките локали като румънски граф в изгнание, който си изкарва хляба като платен компаньон, тоест любовник на попрезрели вдовици от висшето общество.

Пантуди много вежливо се осведомява кой от футболистите е Иван Колев. Дърпа го настрана и нещо му говори. Срещата между касоразбивач №1 и футболист №1 на НРБ в онова време трае не повече от десетина минути и завършва с малка сделка.

Веднага след като самолетът с футболистите каца на летището в София, двама униформени мъже отвеждат Иван Колев в малка стаичка. Там единият кратко нарежда: „Събуйте си обувките!“

Иван Колев също винаги се е славел със своята елегантност. Заради възниския си ръст обича да носи обувки с ток – №38. Защо обаче този път трандафорите му са №43?

След кратко колебание футболната звезда сваля обувките си и от тях изпадат десетина дамски часовника с надпис „Произведено в Швейцария“.

Това е цялата далавера, но според тогавашния Наказателен кодекс става дума за сериозно престъпление. Колев разбира, че някой от колегите му го е издал, но до края на живота си не споменава неговото име. Въпреки да е твърдял, че знае кой е той.

Иван Колев веднага е закаран в Централния затвор, където прекарва шест дълги месеца. Един ден – какво нещо са житейските шеги! – надзирателят казва на Иван Колев- Ването, че преди години в същата килия е лежал и Пантуди.

Завинаги ще остане без отговор въпросът защо Иван Колев, който има висок за времето си жизнен стандарт, се съгласява да влезе в тази авантюра с часовниците. Дори да продаде свръхизгодно тези десетина часовника, едва ли би спечелил много пари, които да оправдаят риска.

Когато желязната затворническа врата хлопва зад гърба на Колев, той взема първия трамвай и се прибира у дома. Красивата му съпруга Гергана го прегръща и се разплаква. Но още сълзите й не са изсъхнали, футболистът вече е на стадион „Народна армия“. Тренира сам, тренира като луд. И само след няколко месеца благодарение главно на него България прави първата си голяма крачка към световното по футбол в Англия.

Ето как става това. България играе мач с Израел в Тел Авив. Само победа осигурява правото на нашите да отидат на бараж с Белгия. Израелците забъркват най-здравия си бетон и човекът, който го разбива, е Иван Колев.

След като с елегантни финтове елиминира трима футболисти на противника, шутира от самата аутлиния. Ударът му е толкова фалцов, че топката влетява в мрежата. В последните минути на мача Колев пак слаломира между няколко футболисти на Израел и центрира. Аспарухов засича топката с глава и България бие с 2:0. Така Колев разплака Израел и може би поне малко си отмъсти на евреина Давид Леви-Пантуди.

На 29 декември 1965 г. е прословутият мач с Белгия. На „Стадио Комунале“ във Флоренция Аспарухов вкара два гола за една минута след центриране пак на Иван Колев и изненадващо подаване на Якимов. Бием с 2:1, Гаганелов си вкарва автогол през второто полувреме.

Изглежда Пантуди си е падал по спорта. Освен историята с Иван Колев, Левков има добро познанство и с известната наша волейболистка Мария-Елиза Димчева, наричана от приятелите Марлиз. На световното първенство в Париж през 1956 г. волейболистките ни играят 11 мача: печелят 7, губят 4. Това им отрежда петото място. Марлиз е звездата на отбора, а неин най-горещ привърженик от трибуните е Димитър Левков-Пантуди.

 

В Париж пред български баскетболисти Пантуди разкрива измамник с восъчни химикалки

 

Години наред Илия Мирчев носеше на плещите си българския баскетбол, покрай него израснаха много момчета.

Като седне да разказва, Илия Мирчев може да не спре цял месец, че и повече. Една от най-любопитните му истории обаче е с леко криминален сюжет.

Националният отбор по баскетбол е на турнир в Париж. Във френската столица е и прочутият крадец Пантуди, най-колоритната личност в аналите на Централния софийски затвор. Никой не може да каже колко пъти е бягал и колко пъти са го връщали. Как е стигнал до Париж, също никой не знае, но баскетболистите получават неговия телефонен номер. Да му звъннат, ако се наложи.

Е, наложило се, защото турнето било дълго, а дневните пари свършили бързо. Пантуди се появил с огромен книжен плик, като че ли пълен с кестени. Не харесал мизерния хотел, понамръщил се, но веднага минал на въпроса:

– Знам какво ви интересува и затова съм ви донесъл тези часовници!

Пантуди изсипал плика на един креват и продължил: „Вярвам, в София ще намерите верижки, ако се съмнявате, и това ще донеса. Сега ви оставям да мислите, утре ще дойда да договорим подробностите.“

На следващия ден при отбора дошъл друг търговец. Пак български емигрант. Той донесъл цяла кутия химикалки. Играчите му се похвалили за срещата с Пантуди.

– Какво ви донесе? – попитал вторият търговец.

– Часовници, какво друго.

– Вие сте луди, ако купувате от него. Ще издържат най-много до границата и след това ще трябва да ги хвърлите на боклука.

В лагера настъпила паника. На другия ден Пантуди се върнал в хотела. Разбрал, че е станало нещо, и попитал кой е бил при отбора. Разказали му, без да навлизат в подробности.

– Какво ви даде той – попитал Пантуди.

– Химикалки – отговорили нашите.

Пантуди взел една, запалил я и тя прокапала. Оказали се от восък. Направени да издържат само няколко часа.

– Сега разбрахте ли кой е мошеник – казал Пантуди и си заминал.

Снимките:

1 Димитър Левков – Пантуди

 

2 Футболист №1 на България през 60-те години Иван Колев

 

3 Павел Писарев

Spread the love