В Патерика има една история. Авва Пимен, това велико светило на пустинята, казва, че имало девет братя и всички те станали монаси. Те били заедно в пустинята. Най-малкият от тях обаче постоянно създавал проблеми и безпокоил останалите. Те го съветвали, порицавали го, карали му се, но той нищо, знаел си неговата. Веднъж създал голям проблем и те се питали какво да правят с него. Не се спира и ни създава проблеми! Нека ние си тръгнем! Да се махнем. След като не искаме да го изгоним, не искаме да го принудим да се махне, ние ще се махнем! Така мислели светците. Ако бяхме ние, щяхме да го изхвърлим вън, особено след като сме мнозинство. Те си казали ние да си тръгнем и той да остане тук. Но да си тръгнем скришно, без да ни усети. Ще отидем някъде другаде сами. Веднага щом се приготвили да тръгнат, той ги видял и ги попитал:
– Къде отивате?
– Тръгваме си оттук! След като не ни оставяш на мира! Създаваш проблеми и не ни оставяш на мира!
– Много хубаво! Хайде, тръгваме! Отиваме заедно!
Авва Пимен казал – връщаме се, отци! Защото това, което нашият брат прави, го прави, без да го осъзнава. Няма съзнание за него. Казахме му толкова неща, че ще си тръгнем, вижда ни, че тръгваме, защото ни затруднява проблем, а той: Отиваме заедно! Хайде! Хубава мисъл. Той не можел да разбере колко трудности им причинявал. Разбира се, говорим за хора с голямо търпение, не като нас, които веднага се „палим” и тръгваме. Те имали много голямо търпение и представете си какво им причинявал. Затова мярата на Бога и Неговите критерии и съд са други. Затова никога не можем да осъждаме никой човек. Осъждам означава, че му издавам присъда, съдя го и казвам, че той е такъв и такъв и край. Темата за съденето е голяма. Не трябва ли да съдим, т.е. да отсъждаме? Съждението не е ли елемент от нашата логика? След като сме разумни същества, трябва да отсъждаме. Не можем да не отсъждаме. Ако някой сега ми каже – направи еди-какво си! Аз трябва да отсъдя дали това нещо е правилно и затова съденето (отсъждането) е необходимо. Това съждение е логично, необходимо, здраво, полезно и трябва да го имаме. Защото живеем в света и имаме разум, Бог ни е дал разума, за да отсъждаме. Ако не отсъждам, как ще реша какво ще правя, как ще избера доброто пред злото?! Но не мога да осъждам, защото осъждането, това да издам присъда и да лепя етикети, които човек няма да може да свали и да го отхвърля и осъдя на гибел, това не мога да направя, защото не мога да познавам напълно душата му и какво става в сърцето му. Сигурен съм, че всички ние имаме горчив опит, където сме формирали конкретни представи за някои хора, които накрая се оказват погрешни. Затова човек трябва да внимава много и да нямаме доверие дори на собствените си преценки. Дори на тях, макар да има логически аргументи в негова полза, а винаги да поставяме въпросителна и да казваме: добре, от това, което видях, чух и разбрах, формирам това мнение, но може и да греша. Защото човекът е голяма тайна, днес е ангел, след един час може да стане демон. Днес е демон, след един час може да стане ангел. Човекът има тази свобода да се движи от единия край на обожанието до другия край на демонизирането. Той постъпва свободно, има свобода, защото Бог му е дал възможност да се сроди с Бога за части от секундата. Вижте разбойника на кръста, който бил разбойник в пълното значение на думата от онова време, убиец, крадец, лъжец, мошеник. Те го разпнали, защото бил злодей и вършил злодеяния. Той бил разпнат справедливо съобразно човешкото правосъдие в онази епоха. Но след кратко време този злодей се покаял и се оказал непосредствено в царството небесно заедно с Христос. И не само това, а влязъл пръв от всички. Как тогава можеш да осъждаш и да издадеш присъда над един човек, след като Христос ни показа ясно, че го взел със Себе Си, с едно негово покайно движение. Другият разбойник, който също бил разпнат, направил противоположното. Той хулил Христос и останал в състоянието, в което бил, защото сам избрал така.
Митарят също бил грешен човек, грабител, зъл, жесток и т.н. Той обаче отишъл в Божия храм да се помоли. Сърцето му се съкрушило, плакал пред Бога, казал: Боже мой, смили се над мене, грешния! Бог веднага го приел и снел от него цялото бреме на неговите грехове и неправди. Фарисеинът бил добър, праведен, религиозен, давал милостиня, всички тези неща, които съставят картината на един добър човек, но Бог го отхвърлил, защото Божият съд бил един, а този на хората друг. В очите на хората фарисеинът бил изключително добър господин, уважавана личност, бидейки толкова добър. Другият бил лош човек в очите на хората, никой не му отдавал значение, дори може да не са говорили с него, защото тогава никой не искал митарите, защото били жестоки, груби и безчовечни. Но единият могъл да стигне до обожание, а другият до гибел. Човекът има огромна свобода и той може да се движи светкавично в тези пространства и с един прост помисъл, с една проста мисъл можеш да се издигнеш, с един помисъл (от Бога), който приемаш и се отъждествяваш с него, а не с нашите помисли, където главата ни прилича на кафене, както и с един помисъл да паднеш и да се разбиеш. Затова никога не трябва да зачеркваме предварително който и да е човек и да казваме: при тези обстоятелства той ще погине. Не знаеш какво ще да стане. От това разбиване (съкрушаване) може да излезе едно огромно добро. Хубаво е да знаем кога имаме право да съдим и кога не, според Библията. Например ясно се казва, че който съди ще бъде съден. Който греши и съди – ще бъде съден със същата мярка с която той съди. А който е безгрешен и съди – няма да бъде съден. Но това значи ли, че трябва да изпаднем в другата крайност и изобщо да не отсъждаме? Не, разбира се. Нужно е да можем да отсъдим справедливо и право, според истината с помоща на Светия Дух и Божието слово, когато се налага.
А там се казва да не съдим преждевременно, да не гледаме на лице, да не съдим пристрастно.
1 Коринтяни 4:5
Затова недейте съди нищо преждевременно, докле не дойде Господ, Който ще извади на видело скритото в тъмнината и ще изяви намеренията на сърцата; и тогава всеки ще получи подобаващата нему похвала от Бога.