Дупничанка основа училище в Милано, Гергана Христова: Най-добрият подарък за детето ми бе да му дам възможност да знае „своя род и език“, да не се чуди кои са Ботев и Левски

 

В неделното школо преподава и Красимира Димитрова от Дупница, обучават се деца от фамилиите Димитрови, Велинови, Станкеви, Кехайови, Яневи, има и семейства от Петрич и Благоевград

 Влюбих се в Милано от пръв поглед, признава Христова, която работи в Италия почти от 15 години

Гергана Христова e родена в Пазарджик, но е израсла в Дупница. Завършила е Гимназия „Христо Ботев“ в Дупница и след това българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. В момента е организатор на българското училище в Милано, което по думите й извършва изключително успешно образователна дейност вече трета учебна година.

 

 

– Госпожо Христова, какво Ви отведе в Милано?

– В Италия живея и работя почти 15 години. Милано за мен беше „любов от пръв поглед“, грабна ме веднага. Тук се работи добре, хората, въпреки че са много забързани, обикновено са любезни и открити. В момента работя като преподавател в едно международно училище. Втората ми работа е като организатор и преподавател в неделното училище в Милано.

– Как бе създадено училището?

– Идеята за училището е доста стара, аз винаги съм следяла създаването и развитието на подобни училища в различни европейски страни. Там има училища, които съществуват от 15 и повече години. Откровено казано, от години чаках някой да организира такова училище в Милано и бях готова да предложа помощта си веднага. Но тъй като никой не го направи, накрая „се наложи“ да го направя аз. Конкретната причина беше раждането на големия ми син. Тогава си дадох сметка колко ще е важно и колко ще е трудно той да проговори български език. Дадох си сметка, че няма да знае какво е мартеница, няма да познава българската литература, ще са му чужди имената на Ботев и Левски. И като следствие от това, няма да може да обича тази страна, тя няма да бъде негова родина. Стори ми се, че по този начин го ограбвам, отнемам му нещо, което му се полага по право. Предположих, че има и други хора в моята ситуация и се опитах да ги намеря. В началото имаше само 8 записани деца, но само за няколко седмици станаха 20. Първата година единствен преподавател бях аз, а вече сме четири учителки.

– Какво представлява училището, на каква възраст са децата, на какво акцентирате, плащат ли такса родителите, къде се намира сградата? Разкажете по-подробно.

– В момента имаме 27 записани деца, разделени в три класа – 1., 2. и 3. клас. Наблягаме изключително много както на езика и литературата, така и на изучаването, по-скоро на „свикването“ с българските празници и традиции. Отбелязваме всички национални празници. Правим сурвачки, мартеници, запознаваме децата с будителите, с големите личности, с важните събития от българската история. Целта ни е да дадем на децата една положителна идея за България, да направим така, че да я свързват с хубави неща. Приемаме деца от 5 години. В момента училището е на самоиздръжка, така че имаме годишна такса, която родителите плащат на вноски. Помещението, където провеждаме занятията, се намира в центъра на Милано, много лесно се стига с градски транспорт, в непосредствена близост има и жп гара.

– Каква е целта Ви?

– Благодаря за този въпрос. Целта ни е преди всичко да дадем на децата усещане за национална принадлежност. Те трябва да се чувстват част от една общност. Едно дете трябва да познава и приема корените си. Трябва да знае откъде идва, за да може да намери пътя си. Рядко се говори за деликатната ситуация, в която се намират тези деца. Най-добрият подарък, който един родител може да направи за детето си, е да му даде възможност да познае своя произход, да знае „своя род и език“.

– Какви хора преподават в училището?

– В момента ние, преподавателките, сме четири, три от нас са завършили българска филология, една – начална педагогика. Преподаваме по одобрени от Министерството на образованието и науката (МОН) учебници.

– Какви предмети изучават Вашите ученици?

– За момента преподаваме български език и литература, даваме информация за историята и географията на България. Имаме намерение скоро да въведем тези дисциплини като отделни часове. Също така търсим начин да организираме курс по народни танци за децата.

– Има ли деца, чиито родители са от Дупница, и учители дупничани, можете да цитирате имена.

– Имаме няколко деца от семейства от Дупница и околностите. Фамилиите са Димитрови, Велинови, Станкеви, Кехайови, Яневи. Имаме няколко семейства от Петрич, Благоевград и Кюстендил. Също така една от учителките ни е от Дупница – Красимира Димитрова, изключително способен педагог. Другите учителки са съответно от София и Пловдив.

– Кои са най-големите трудности?

– Най-големите трудности са свързани с начина на живот тук: има семейства, които биха искали да запишат децата си, но поради липсата на време и големите разстояния не успяват. Като трудност бих определила и невъзможността да разпространим информацията за училището до всички български семейства в района. Естествено имаме и чисто материални трудности, парите за образование винаги са малко и труднодостъпни.

– А най-големите постижения?

– За мен лично най-голямото постижение е да виждам децата да идват при нас с желание. Имаме деца, които са при нас от самото създаване на училището и независимо от липсата на време и трудната програма в италианските училища идват с желание и ентусиазъм. И в този смисъл искам и трябва да благодаря на преподавателките, които успяват да увлекат децата и да ги ентусиазират.

 

 

Снимките:

1 Гергана Христова

2 Момент от коледния празник на училището, състоял се на 5 декември