Васил Христов от Дупница: Няма да гласувам на референдума, защото въпросите са глупави също като чалга шоумените, майка ми лежа в затвора без вина заради допитването от 1946 г.

Бащата на двама известни магистрати от Дупница – Камен Иванов и наградения наскоро с приза „Фалконе” Ивайло Василев – Васил Христов, изпрати писмо до в. „Вяра”, в което споделя спомени за един референдум… Ето какво пише той:

Няма да бъде пресилено, ако кажа, че на 9 септември 1944 г. българският народ посрещна Съветската армия като освободителка. То не беше радост, а една еуфория, хората бяха на улицата и викаха „Да живее Съветската армия освободителка”, „Добре дошли, братя”, „Здравствуйте братушки”, „Смърт на фашизма, свобода на народа”. Хората ходеха по главната улица и пееха новите песни, които слушах за първи път – „Партизан за бой се стяга”, една песен за Славчо Трънски – „Гъста е мъгла паднала”, а най-много се пееше една песен за цар Борис ІІІ, която съм пял и аз и от която и до днес помня един куплет:

Ой, Борисе, немски пес,

що те хвана тоя бес,

та остави ни народа

без хляб и свобода…

и т.н.

А само преди една година същият този народ плачеше, когато изпращаше своя цар да бъде погребан в Рилския манастир.

Малък бях, единадесетгодишен, и нямах обяснение на това, което става, но както казва Ботев: „Това са фактове, които никой не може да отрече”. Партизаните вече бяха слезли от гората и ако някой случайно и по инерция кажеше „шумкари”, веднага някой го поправяше – „партизани”! Най-често се споменаваше името на Васил Демиревски, по-известен като Жельо и Циле, съпругата му Донка, Асен Орански, Георги Кашукеев и, разбира се, на най-младия партизанин в отряда на Демиревски – Йордан Чочов – Деян!

Ние, горномалци, се гордеехме с Никола Чуковски – Бончук. Но с това свърши еуфорията, защото това, което помня за дните след Деветосептемврийския преврат, е не само тъжно, но и страшно, но това е друг въпрос и сега няма да го коментирам. Ще кажа само, че подобно нещо виждаме сега в съседна Турция, но и това е друг въпрос.

Баща ми замина на фронта и се върна, но отказваше да разказва какво е видял и преживял, когато са минали през Албания и какво е било сражението при Страцин.

За да дойде референдумът през 1946 г., с който се пита българският народ какво да бъде устройството на България – монархия или република. Както трябва да се очаква, резултатът от референдума е 99% в полза на републиката!!! Хубаво, „Глас народен, глас Божи”, но защо трябваше този референдум да ми донесе толкова неприятности след това? Ето за това става въпрос.

Всички гласуват, в това число и моите родители, които никога в живота си не са се занимавали с политика, за разлика от мене и сестра ми – политиката да бъде втората ни съдба.

Една година след референдума родителите ми са привикани в милицията по повод обвинение, че са гласували не за република, а за монархия?! Направено е „сериозно проучване, събрани са достатъчно доказателства”, че родителите ми са гласували срещу републиката, което означава, че са „врагове на народа”, а за това се влиза в затвора! За това, че е участвал в Отечествената война, на баща ми му се разминава, но майка ми е осъдена и изпратена за 3 месеца в Кюстендилския затвор.

Останахме аз, баща ми и сестра ми, а майка ми – в Кюстендилския затвор. Аз бях на 13, а сестра ми – на 4 години. За наше щастие и тогава е имало властници, от майки родени, та след като продължили разпитите й, стигнали до заключението, че: „Тази жена наистина не знае защо е в затвора”!

Майка ми не беше образована, но беше умна жена и по човешки им доказала, че е гласувала така, както са гласували всички други. Дават ти бюлетината, а ти само я пускаш в кутията, а за какво, това нали е работа на комисията.

Докато се разбере, че е „комшийска работа”, един месец минава, но като година. Останалите два месеца й ги опрощават и когато най-малко очаквахме, тя си дойде. Дойде си, но ние вече не бяхме същите. Баща ми не се примири, че майка ми е лежала един месец в затвора без вина, но не само той, а и ние със сестра ми станахме върли антикомунисти. Те ни обвиняват, ние се озлобяваме, но мълчим и търпим. И се получи един парадокс – хора на наемния труд, хора с леви убеждения да станат открити антикомунисти. Подобно нещо виждаме днес в Турция, но ние нали не сме Турция, а може би петвековното „съжителство” с турците е оставило своя отпечатък и върху нашата народопсихология.

Носталгията ми по младостта не трябва да се бърка с носталгия по „недоносчето”, както Т. Живков нарече времето, което сега някои искат да върнат. В България никога не е имало нито социализъм, нито комунизъм. Лошото е, че сегашната свобода някои искат да превърнат в свободия, а демокрацията – в анархия.

Няма да гласувам на референдума, защото въпросите са глупави също като чалга шоумените.

Васил Христов