ЮЗУ проф. Евгени Кузманов: В казармата пишех писма до гаджета и разбрах, че мога да стана писател, като футболист минавах между капките в училище

Filed under: Общество |

 Черен орел, изработен от радомиреца, краси един от офисите на Белия дом

Дарбата на художник наследих от майка ми, няма друг писател с толкова много книги в чекмедже

Проф. Евгени Георгиев Кузманов е роден на 13 май 1941 г. в Радомир. Завършил e скулптура в Национална художествена академия „Николай Павлович“ – София. Негови пластични творби и рисунки са притежание на Националната художествена галерия, СГХГ и частни колекции във Франция, Холандия, Белгия, Германия, Русия. Преподавател е по скулптура в Катедрата по изобразително изкуство в ЮЗУ „Неофит Рилски“ – Благоевград.

Разностранният талантлив творец е автор на 11 книги – романи, повести, разкази. Носител е на наградата „Гравитон“ (1996) за фантастика и на голямата награда от Третия национален конкурс “Развитие” за 2000 г. за романа му “Виявици и фучавини”, в който героите са радомирци.
Професор Кузманов сподели за „Вяра“ съкровени мисли за младостта си, за бариерите, които са поставяли пред него по време на тоталитаризма, за таланта и мястото на твореца в обществото.

– Г-н Кузманов, в България, а и извън нея те познават като художник, като писател, но малко хората знаят за Евгени от ученическите му години в Радомир. За младежа с китарата и футболиста от местния отбор.

– В моя живот има много интересни неща, това са може би най-хубавите и интересни години като ученик в гимназията. Аз бях отличен ученик до прогимназията, имах само една петица по математика, иначи всичко знаех, а не учех вкъщи. Бил съм паметлив сигурно, мо нямах тоя навик да уча уроци, да си пиша домашните. В гимназията обаче не бях блестящ ученик, успехът ми не беше добър, но бях буен младеж. Бях известен като китарист, свирех на китара, пеехме, серенади правехме, гонехме момичетата, гаджета, компании. Освен това бях и футболист и затова минавах между капките, без да съм добър ученик. Не съм бил слабак, но не бях и старателен. Иначе в гимназията, що се отнася до преподавателите, въобще нямам лоши спомени. Те бяха много добри специалисти, много добри учители имахме. И като си помисля, сега аз самият съм преподавател, професор съм в ЮЗУ, но ми се струва, че тогава ние имахме много по-сериозен климат. Може би по-добра дисциплина. Беше и отзвук от това, което беше преди нас. Защото образованието е нещо като свещена крава за българския народ. Това е още от времето на Иван Вазов, цялата наша интелигенция е произлязла от народа, ние сме нямали аристокрация. Богатите хора са пращали синовете си в Европа, обикновен селянин продаде една нива и си прати синовете да завършат. След това всички са се връщали тук и затова ние имаме за времето си и за нашата историческа съдба много сериозно образование, което достигна и до времето на социализма. Обучението на учениците беше на едно много сериозно ниво. Като завърших гимназия и казармата, бях футболист през цялото време, докато не влязох в Художествената академия. Така че горе-долу 10 години от моята биография е футболист. Тогава бяхме футболисти аматьори уж, ама си бяхме абсолютно професионалисти, защото ние не ходехме на работа. Сега това не се знае и нека да се чуе, да се каже на младите, че ние бяхме футболисти абсолютни професионалисти в „A“ и „Б“ група. Нас ни водеха на работа, в моята трудова книжка имам матричар седми разряд, имам багерист, все високи разряди, които са ме водели на работа, за да взимам сносна заплата. А всъщност бяхме аматьори, защото професионалистите според нашата пропаганда тогава ги продавали като добичета. Пък сега дойде време, че и при нас стана същото.
– Вярваха ли някои от твоите преподаватели, от познатите ти, че ти ще завършиш Художествената академия, а след това ще станеш и известен писател?
– Не, аз не давах податки, не бях глупак, но художествена дейност? Аз свирех на китара и ако тогава имаше в Консерваторията естраден факултет, тогава може би щях да науча нотите тук и да кандидатствам там. Но тогава нямаше такова нещо. Аз имам заложби на художник от майка ми. Двамата й братя – вуйчовците ми Крум и Петър, бяха открай време художниците на града. Те бяха завършили техникума в Радомир и бяха самодейци художници. Аз имам техни картини. Не съм мечтал да стана художник , изобщо не съм го мислил това. Докато поиграх малко футбол, ми дойде акъл в главата какво ще правя по-нататък. По това време четях много книги, след казармата бях започнал и да пиша, в казармата написах първия разказ. Пишех писма на гаджета и там се упражнявах. Разни истории им разказвах в писмата. Като се върнах, написах първия си разказ ей в тая къща в Радомир някъде през 1962-63 година. Реших да кандидатствам в академията скулптура, защото имаше тук една фабрика „Порцелан“ , имаше глина, правеха тухли, но и порцелан правеха. Взех глина от там и започнах да работя. Така реших да кандидатствам, кандидатствах три години и ме приеха на четвъртата, защото бях напреднал доста. През това време продължих да пиша и когато се появих като писател, никъде не бях публикувал, те се чудят кой е тоя, откъде дойде. Аз не съм такъв човек, не обичам да се излагам. Като захвана нещо, го работя здраво. Аз не се занимавам с неща, които не умея и не ме привличат.
– В скулптурата кое те привлича повече – монументалната или малката пластика?
– Аз имам монументални неща, но за тях става дума за поръчка. Когато ти поръчат, правиш нещо голямо. Тогава поръчките около мен не бяха много чести, аз бях в такава ситуация и по политически причини и нека да го кажа това, защото аз станах неудобен, когато издадох първата си книга „Безкрайни конкурси“, библиотека „Смяна“ на издателство „Народна младеж“, 1977 г. В някои от разказите се поразкрих като какви схващания имам за живота. След това излезе втората ми книга „История за оркестър“, това е една повест и разкази. По тази повест едно време снимаха филма „За госпожицата и нейната мъжка компания“. След това излезе третата ми книга „Чайки далеч от брега“. В нея с метафоричен език аз разигравам действието варху палубата на един кораб, миниобщество, тоталитарно общество. Капитанът загива и те избират един капитан с условие да ги откара на брега, да ги спаси, а той ги върти в кръг и царува там. И от тогава, книгата излезе през 1983 г., до 1990 г., догато не „изгря свободата“, аз бях забранен автор, кой каквото ще да разправя по този въпрос. Тогава бяха поумнели малко комунистите, нямаше списъци със забранени автори, тогава не се казваше официално „на този няма да се публикуват работите“, но казваха по телефона „виж го тоя там, махни го“. Така че мен не ме публикуваха дотогава. След това аз имам 11 книги досега. Аз съм такъв човек, продължих да пиша, въпреки че не ме публикуваха. Аз съм единственият писател може би с толкова много ръкописи в чекмедже. Сега има свобода, всеки може да публикува, къде са ви ръкописите против комунистите, против системата? Аз всички романи, които издадох след 10 (ноември 1989 г. – б.а.), съм ги написал преди това. Вече като бях възпрян, забранен, аз написах един роман, който се казва „Съкровището на корините“, приключенски роман за деца и юноши. И него го спряха. Не се оплаквам, но това са факти и искам да се знаят.
– Сега какво си повече – писател или художник, скулптор?
– Аз по професия съм художник, защото съм завършил Художествената академия. Всички, завършили Художествената академия – живопис, скулптура и графика, да оставим другите приложни – керамика, всички те са художници. А като се каже днес художник, се има предвид само живописец или само графика, който рисува. Скулпторите – не. Не е вярно, всички сме художници.
– Ти имаш и много хубави графики.
– Аз освен скулптура правя и живопис от сух пастел, и графики също правя. Искам това да се уточни – скулптори, художници, всички са художници. Аз съм по професия художник, а специалността ми е скулптура. Но както съм по професия художник, така съм по професия и писател, защото аз съм стигнал до нивото на професионализма в писането. Защото няма никъде специалност, в която да се учи за писатели. Има журналистика, има драматургия, в Москва има кинодраматургия в „Горки“ или драматургия въобще, но за писатели няма.
За тази професия трябва да ти идва отвътре.
Болшинството от световните писатели са лекари, юристи, авантюристи – всякакви. Писателството е нещо, което не може да се нарече чист занаят, а то си е занаят. Много писатели през вековете са се издържали от писане. Сега пък писатели стават милионери.
– Попитах те преди малко, а ти не ми отговори. Малката пластика или монумента? Защото твоята малка пластика е уникална.
– Като си художник, ти трябва да изкарваш пари, да храниш семейството. Та аз съзнателно започнах да правя малки работи. От бронза се отказах, защото работя в глина фигурата, след това отливам в гипс, след това я давам на леяря, той я отлива във восък, има много сложна технология и ми я дава в бронз. Дава ми я в бронз, която или е нацепена, или има шупли, други дефекти и аз започвам наново да я работя, нови заварки да правя и става една дълга и широка. И от тогава намразих сътрудниците. Затова реших камък да работя, защото камъкът е нещо, което го вземаш, слагаш го пред теб, вземаш инструмента и почваш да работиш. И никой не ти се бърка. Като го направиш, това е абсолютно твоя уникална работа. Лошото е, че от него не можеш да направиш още пет парчета например, както от бронза можеш да извадиш.
– На какво учиш сега студентите?
– Студентите ги уча на скулптура, първо ги уча на човешка фигура, на глава. Почваме от първи курс на глава, след това моделка, след това голо тяло. От там се започва в първи и втори курс. След това специализират при мен скулптура, другите отиват при живописеца и графика. При мен специализират групи от 6 до 8 човека. И ги уча първо да овладеят фигурата и като трябва да направят една човешка глава или човешко тяло, да могат да го направят. Скулптурата започва оттука. Вече формата, пластиката, която ти ще приложиш към тази фигура, може да е вече деформирана. И ги уча на отношение към пластиката, към хармонията на формите.
– И да извлекат душата на камъка.
– Аз ги уча на глина. На камък уча само който пожелае, защото не на всеки му лежи да чука камък. И да усеща камъка.
– И един последен въпрос. От многото творби коя ти е любимата?
– Има някои, които за себе си усещам, че са сполука. Човек с нормални сетива не специалист не може да ги разбере тези неща. В скулптурата правя въздух, вода и дух. Орли, риби и човешки фигури. Имам много известни орли, риби. В скулптурата имам един факт, който трябва да се знае – моя орел от черен мрамор го подариха от името на парламента. Йордан Соколов тогава беше. Сега той е в Белия дом и българи, които ходиха там, ми се обаждат, че са го видели. Аз имах изложба тогава и случайно го виждам Йордан Соколов. Той беше дошъл на „Шипка“6 за 100-годишнина на Дечко Узунов и като го видях, му дадох една покана. Той взе, че дойде. И като го видя, вика: „Защо да не го подарим на Клинтън?“.
– Има ли някоя от тези творби тук, в Радомир, която много цениш?
– Не, това са нормални неща, не може да се каже, че това са ми шедьоврите. Има един трон в София, в градинката на „Оборище“. Там ни събраха 40 скулптори и всеки да направи в градинката каквото иска. Аз направих един трон, висок е 2,20, широк 1,60, със старите символи на прабългарите и орел отгоре. И отзад съм написал „Бъди цар поне на снимка“.

Снимки:

  1. Проф. Евгени Кузманов в дома си в Радомир. Той признава, че не се е старал много в училище, но не е бил глупак.
  2. Скулпторът учи студентите си в ЮЗУ как да ваят глина.
  3. Не на всеки му лежи да чука камък, казва проф. Кузманов.
  4. Евгени Кузманов с футболистите от отбора в центъра на Благоевград
  5. Кузманов с орела, който краси Белия дом
  6. Професорът най-много обича да си отдъхва в двора на къщата си.
Spread the love