Петра Ганчева е единствената журналистка в България с увреждания в слуха и говора. Работи във в. „Тишина”. „Въпреки пълната загуба на слух, както всички останали нормални майки на планетата, отгледах две дъщери. Имам и още един повод за гордост – знам, че върша професионално работата си. Освен че бях редактор и коректор на неколцина книги, списания и вестници (не специализирани, а предназначени за масовия читател), съм автор на химна и на уникалната история на Съюза на глухите в България; съавтор на книги и речници на българския жестов език. Гордея се и с това, че успявам да се справя перфектно с всичко, което е свързано с къщата и двора ми в Бобов дол, където живея, макар да нямах никакъв опит в първите две години”, споделя кореспондентката на изданието на Съюза на глухите в България.
-Г-жо Ганчева, представете се на читателите.
– Родена съм на 19 март 1953 г. в София. Основното си образование завърших в 126 СОУ; диплома за средно специално като декоратор взех в несъществуващия вече Техникум по керамика и стъкло, след което следвах по специалността „Дизайн и вътрешна архитектура”, която завърших семестриално – не успях да се дипломирам по здравословни причини. През 1981 г. защитих дипломната си работа по проблемите на жестовия език в СУ „Климент Охридски”, където бях приета да следвам по специалността „Българска филология”.
– Кога и как осъзнахте, че имате проблем със слуха, че сте различна от другите хора?
– За първи път разбрах, че не чувам добре, когато се опитах да говоря по телефона с баща си – била съм на 4 години тогава. Години по-късно от разкази на близките ми научих, че за да ми спасят живота, са ми давали свръхдози от стрептомицин, който е причината за пълната загуба на слуха ми.
– Как приехте този факт?
– Като дете не разбирах и не исках да приема, че с нещо съм по-различна от съседските деца, които не искаха да си играят с мен. Затворих се вкъщи, станах чест посетител на библиотеките, четях по цели дни и нощи. Когато имаше филм с надписи, гледах и телевизия. Нямах дори кого да каня на рождените си дни. Едва в осми клас, малко преди завършването, можех да се радвам на приятелството на няколкото мои съученички.
– Пречи ли ви това, че имате проблем?
– Хората първоначално не схващат, че не чувам, тъй като ги разбирам перфектно по движенията на устните им, а и имам запазен говор. Но в повечето от житейските ситуации, когато ми се е налагало да прибягвам до достъп до информация, до контакти с различни институции, в болниците, при пътуването из страната (когато съм в командировка), винаги имах проблеми поради липсата на слух.
Подробности в печатното издание
Снимката:
Петра Ганчева