Любимата приказка на майката на 4 деца Ирина Репуц: Животът ни се дава на парченца, само абсолютът знае дали това, което ни се случва, е нещастие, или благословия

Ирина Абаджиева-Репуц e майка на 4 деца. Тя често им чете приказки, а своята най-любима сподели с приятелите си във фейсбук. Ето каква история разказа в социалната мрежа председателката на Християндемократическата партия на България:

 
В едно село живеел много беден старец, който имал прекрасен бял кон. Един ден конят изчезнал и всички жители на селото казали на стареца:

– Ти си един нещастен стар глупак, ние винаги сме знаели, че конят ще избяга в един момент. Да беше го продал, сега щеше да имаш купища пари.

– Не отивайте толкова далеч – отговорил старецът – просто кажете, че конят го няма на мястото му. Това е фактът. Дали това е нещастие, или благословия, кой знае, това вече е разсъждение. А кой знае какво ще последва.

– Хората се смеели на стареца, те знаели, че той не е съвсем с ума си. Но след 15 дни конят се върнал и довел със себе си още 10 също толкова красиви коня.

– Старецът беше прав – започнали да говорят хората, това наистина не е било нещастие, а благословия.

– Не отивайте толкова далеч – пак отговорил старецът – фактът е, че конят се върна и доведе още 10 коня със себе си. Кой знае дали това е благословия, или нещастие. Това е просто фрагмент. Вие прочетохте само една дума в изречението, как може по нея да съдите за цялата книга.

Този път хората не обсъждали, но в себе си решили, че старецът не е прав. 11 прекрасни коня, нима това не е благодат. След една седмица синът на стареца, който започнал да обяздва конете, паднал и си счупил и двата крака. Хората отново започнали да говорят:

– Прав беше старецът. Това не беше благословия, а нещастие.

– Вие сте пълни с разсъждения. Откъде знаете това благословия ли е, или нещастие. Кажете просто, че синът ми си счупи краката. Това са фактите. Кой знае дали това е благословия, или нещастие. Животът ни се дава на парченца, повече не ни е дадено да знаем.

След няколко седмици страната започнала война и всички момчета от селото били взети войници. Цялото село плачело, защото знаело, че повечето от тях няма да се върнат. Синът обаче останал при баща си, защото бил инвалид. Хората отново отишли при бащата и казали:

– Ти пак беше прав, старче. Твоят син със сигурност ще остане жив, а за нашите не знаем. Твоето беше благословия. Старецът отвърнал:

– Вие продължавате да съдите. Факт е само, че моят син е останал вкъщи. Само абсолютът знае дали това е нещастие, или благословия…