Хубавицата на випуск 2015 от гимназия „Пейо Яворов” в Петрич Мирела Стоянова пише любовни стихове, дойде на бала си като русалката Ариел

Абитуриентката иска да кандидатства бизнес управление в УНСС, страстта й обаче е литературата

Красавицата на випуск 2015 от гимназия „Пейо Яворов” в Петрич Мирела Стоянова пише чувствени любовни стихове. Тя завърши хуманитарна паралелка история и литература. Реденето на романтични рими и литературата са най-големите й страсти.

Хубавата Мирела дойде на бала си с блестяща черна рокля и червени букли, досущ като русалката Ариел. От две години е с червен цвят на косата, експериментирала е с много нюанси, но не се харесва с друго освен с червено. Роклята, с която сияеше, е избрала от пръв поглед. „Това беше първата рокля, която видях на манекен, премерих я и се оказа, че е точно за мен.

Цялата тайна в търсене на бална рокля е да се видиш в „твоята рокля”, сподели щастливата Мирела. Черното пък се съчетава перфектно с червения цвят на косата й, категорични са приятелките на Мирела. Нейните планове за бъдещето са в съвсем друга насока от любимия й предмет – литературата. Иска да кандидатства в УНСС, специалност, свързана с бизнеса – бизнес управление или  бизнес администрация. Но писането на стихове и разкази остава любимото й нещо и Мирела обеща пред себе си да продължи да пише. „Литературата винаги ми е бил любим и силен  предмет. Страст ми е да пише стихотворения и разкази. По този начин изливам мислите си и чувствата си. Повечето ми стихове са тъжни или любовни. Публикувам си ги в социалната мрежа фейсбук”, разказа Мирела и сподели любимите си стихове.

Не помня

Не помня
как ухае тя,
но помня,
че ми беше хубаво,
заравяйки лице
в косите й.

Не помня
как изглеждаха
ръцете й,
но помня
колко топлина
излъчваха
и колко сила.

Не помня
цветовете у очите й,
но помня
как със поглед
приковаваше
и ме привързваше.
Дъга!

А тогава
не помнех, не знаех
що е да я няма,
да ми липсва.
Имах всичко
и отгоре.

Имах нея.
Още повече усмивки.
Още повече слънца.
Месечината светеше по-ярко,
беше по-лесно през дъжда.

После си отиде.
В мъка,
скръб,
тъга,
сълзи
и всичко тъжно.

От тогава
и през вечността
не помня
що е
хубост.
А само търся.
Още търся…
Ако някога забравиш да се усмихнеш

Ако някога забравиш да се усмихнеш

ела при мен,

ще ти помогна както мога.

Ще ти се усмихна,

и ще те погъделичкам.

Ще ти дам едно лекарство-

шоколад.

 

Ако калоричната терапия

не ще да ти помогне,

Тогава ще ти позволя

да ме прегърнеш.

Ще преплета пръстите в косите ти.

Ща послушаш за секунда

как препуска живото сърце.

 

Вдишва, издишва, повтаря.

Падаме, ставаме и пак ще паднем.

Но не искам това да те отказва.

Недей забравяш светлината,

дето топли, радва

като майчина милувка.

 

Ела при мен.

Ще ти помогна както мога.

Ще върна спомените в теб

за туй как извиваш крайчетата на устните

нагоре,

да намериш смисъл във света.

 

А aко ти се плаче,

все тъй прегръщай ме.

Ще целувам солените сълзи,

докато се сетиш

как да се усмихнеш

сам.

 

Утро, утре

утре
ще те нацелувам
повече
утре
ще лежа до теб
по-дълго
утре
вероятно е възможно
да остана
утре
може и да ме
прегръщаш
утре
ще те заобичам
утре
няма да съм
лед
утрешното утро
все ти обещавам
утрешното утро
все не идва
и не идва