Портрет на поет: Бившата радиожурналистка Димитринка Арабаджиева – Рия от Дупница: Поезията ме спасява! Когато пиша, не вдигам кръвното, нямам проблеми и със сърцето, пенсионирах се с 38 лв. пенсия -ако не бяха децата ми, нямаше да оцелея

През ’90 г. се оперирах от рак. Тогава се обърнах към Бог. Молила съм се. Човек трябва да прескочи трапа, за да види кой му е позволил да го направи

Българските пенсионери са дискриминирани, хората с ниските пенсии не усещат увеличенията, казва бившата радиожурналистка

Бившата кореспондентка на Радио Благоевград, Българското национално радио и водеща на радиопредавания в Дупница и Кюстендил Димитринка Арабаджиева издаде първа стихосбирка. Тя се казва „Дъждовно утро” и съдържа стихотворения, свързани с личния свят на авторката, както и с живота на съвременния българин. Книжката ще бъде представена на 24 юни в Околийската къща в Дупница.

Димитринка Арабаджиева е позната в Дупница като Рия. В годините, в които работи като радиожурналист, става популярна като Гласът на Дупница. Арабаджиева е зад микрофона не само в студиото на местния радиовъзел, но и на повечето празници и събития в града, нуждаещи се от водещ.

Рия е родена през 1942 г. в Благоевград. На 6-годишна възраст се премества в Дупница, откъдето е нейната майка. Завършила е радиожурналистика в София. Зад гърба си има 36 г. стаж като радиоводещ и радиокореспондент. Пенсионира се през 1998 г. в общинското радио в Дупница. Над 20 г. пее в хора при катедралния храм „Св. Георги Победоносец” в града. Пяла е в бившата местна група за руски песни с ръководител Росица Русева. Играла е в театъра в града като самодейка.

Рия и покойният й съпруг Станимир Арабаджиев имат двама синове. Това са д-р Росен Александров – уважаван общопрактикуващ лекар в Дупница, и Александър Александров, който е физик и преди време работеше в кабелната телевизия в Дупница, но от няколко години е в Бургас заедно със семейството си.

– Рия, откога пишеш стихотворения?

– Още като дете пишех, имам и едно запазено стихотворение от това време. Като журналист прозата ме откъсна от римите, но в един момент, след като се пенсионирах, докато преглеждах личния си архив, открих няколко стиха и римите отново ме завладяха.

– Какво те провокира?

– Жалкото е това, че започнах с нещо много тъжно – смъртта на мъжа ми. Той почина преди 15 г. Спомням си, че след като почина, през цялата нощ държах лицето му с ръцете си. Сутринта, когато синът ми влезе в стаята, му казах: „Ти си доктор, един ключ хванеш в ръката и го стоплиш, цяла нощ съм държала ръцете си на лицето на баща ти, не можах да го стопля”. Той каза: „Майко, човешкото тяло само кръвта може да го стопли”. По тоя повод написах едно стихотворение:

Опитах се с горещи длани да стопля твоето лице,

опитах с ласки да възвърна ритъма на твоето сърце,

но ти бе някъде далече, стиснал устни, тайнствено мълчиш,

и безразличие излъчват затворените ти очи.

И т.н. Няма повече да казвам от него, защото ми е мъчно.

Накрая завършвам така:

Където и да си, когато Бог реши, ще дойда с обич.

От това започнах.

– Какво представлява стихосбирката?

– Нарекох я „Дъждовно утро”, на стихотворението, което ми публикуваха в един столичен вестник, защото ми се струва, че то е най-подходящо. Аз не пиша, аз рисувам с думи. А за това, че рисувам с думи, ще ти кажа стихотворението „Картина”:

Понякога обичам да рисувам,

но със четки и с бои,

на листа бял душата си изливам –

като от огън бликнали искри.

От бялото се ражда песен,

от жълтото прекрасен слънчев ден,

синьото –безкраен свод небесен,

сребристото- усмихнато дете.

Червеното е слънчев залез,

скрил лице в зелените гори,

където пъстрокрили птици играят

в последните лъчи.

Погледът кафяв е на сърната,

вгледайте се в нейните очи.

Там розовото на зората

като безценни камъни блести.

Случва се и черно да използвам –

за фон на фойерверки и звезди,

а там, където сливат се боите,

дъга от чувства и мечти.

Така изглеждат моите рисунки,

направени без четка и бои,

ако са докоснали сърцето ти,

рисунка своя направи и ти.

– Вече доста години си в пенсия, как успяваш да оцеляваш с минималните средства на пенсионер?

– Пенсионирах се с 38 лева и няколко стотинки пенсия. Много тъжно ще е, ако кажа как се справям. След смъртта на мъжа ми ми дадоха 20 % от неговата пенсия, индексации и такива неща. Благодарение на децата живея. Сега изцяло за мен се грижи големият ми син, докторът. Ако не бяха децата ми, нямаше да оцелея. С 240 лева, колкото е пенсията ми сега, дали ток ще платиш, дали телефон ще платиш, да не говорим, че плащаме за асансьор, за чистачи на блока, сега ремонт на асансьор, врати ще трябва се поставят, 25 лв. за това, 30 за другото…

– Дискриминирани ли са българските пенсионери?

– Абсолютно дискриминирани. Когато увеличат с някакъв процент пенсиите, хората с ниските пенсии не усещат увеличение. Всички сме се трудили. Единият, че имал по-високо образование и е успял някой да се вреди в по-доходоносна зона, не е логично… Сега ние, всички пенсионери, имаме еднаква нужда – да имаме топлинка, да имаме хляб и кофичка кисело мляко и да можем да си плащаме разноските.

– И лекарствата…

– Лекарствата са невероятни. 1/3 от пенсията си върви за лекарства. Но аз тая зима се спасих с поезията. След като започнах да пиша, спрях да вдигам кръвното налягане, нямам проблеми и със сърцето. Поезията ме спасява от причините, които вредят на здравето ми.

– Имала си и по-сериозни проблеми със здравето?

– През ’90 г. се оперирах от рак. Тази диагноза обаче дойде в момент, в който аз трябваше да се мобилизирам и да се боря. Големият ми син беше шеста година студент по медицина, малкият – втора година, мъжът ми – без работа. Аз на болнични 9 месеца, операция, лъчелечение и всички останали неща. Много тежък период. Докторът – той се оказа мой набор – ми каза: „Наборе, аз съм като кучето, хвана ли кокала, до край”. Аз казвам: „Това какво ще рече?” Отговорът бе „Диагнозата ти е тая, която предполагах, какво ще кажеш?” Казах: „Изцяло съм във вашите ръце, докторе, каквото кажете, това, аз трябва да живея, имам двама студенти. Аз трябва да видя снахи, да отгледам внуци”. Тогава се обърнах към Бог. Молила съм се.

Човек трябва да прескочи трапа, за да види кой му е позволил да го направи. Дотогава съм спазвала Великдените, Коледите, Бъдни вечер, но не съм била така вярваща. Като минавах покрай черквата, скришничко се прекръствах. Спомням си веднъж на Великден отивам да запаля свещ в черквата „Света Богородица”, но имаше един атеист, стоеше на моста и дебнеше кой накъде ще тръгне. Идваше при нас в радиото, водеше атеистична рубрика и почваше в навечерието на празниците. Казвала съм му: „Защо като поповете всеки ден не го правите, ами идвате точно на празниците?” В случая обаче се изхитрих, влязох в къщата на една моя приятелка, която живее там, а вратата е с прозорче, и го гледах – той стоя, шета натам-насам. 15 минути, а бързам и за работа. Какво лошо има да запалиш една свещичка в храма? Аз и вкъщи мога да запаля свещичката, но искам в храма да е.

По едно време той се заприказва с някакъв човек, аз се измъкнах и отидох в черквата. През 1990 г. вече можеше спокойно да се ходи на черква и аз посещавах параклиса в болницата в София. По време на продължителното ми боледуване, когато си идвах след лъчелечението, зълва ми, която се грижеше за семейството, ме водеше в храма, където усетих, че идват и по-хубави дни за мен. И това се случи, вече съм на 72, а тогава бях на 47. Едва стоях на краката си, но атмосферата в църквата ми действаше успокояващо. Тогава научих най-късата и най-точната молитва: „Господи, Иисусе Христе, помилуй мене, грешната”. Нищо друго не ви трябва. Като отидем в черквата, не трябва да казваме какво сме, а какво искаме, да ни помилва, защото ние сме грешни, с всяка дума грешим, на всяка крачка грешим. Така почнах да си ходя редовно на черква, а след това ме поканиха да пея в черковния хор, в който в началото бяхме само 4 жени, а вече сме 24.

Следва

 

 

Снимки:

1. Димитринка Арабаджиева – Рия