41-годишният полицай Емил Николов от 4 години живее на хемодиализа, нуждае се от 25 000 лв. за трансплантация, 35 000 лв. вече са събрани

 С обещание за животоспасяващата операция пакистанецът Акиф Афтаб завлича със $50 000 Николов, храни го с пица и яйца, връща го в България с денга треска

41-годишният Емил Николов, чийто род е от Сапарева баня, се нуждаe от помощ, за да замине за животоспасяваща операция в чужбина. Николов страда от ИГА гломерулонефрит. От месец февруари 2012 година е на хемодиализа – процедурите се правят три пъти в седмицата за по четири часа. Хемодиализата обаче не е лечение, тя е само поддържаща терапия до извършването на трансплантация. За съжаление в България се извършват едва около 50 трансплантации годишно (по данни на Изпълнителната агенция по трансплантации 56 – за 2014 г. и 44 към 04.12.2015 година), а чакащите за присаждане на бъбрек са около 900. Затова се нуждае от трансплантация в чужбина, която е единственият му реален шанс, но осигуряването на средствата, необходими за нея, е непосилно за него и семейството му.

Емил Николов е полицай в ОДМВР – Сливен с 15 години стаж, през последните няколко години е инспектор за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни. Той е баща на момченце на година и седем месеца.

Ето разтърсващата история на Николов, разказана от първо лице:

„В този ад попаднах преди десетина години. Поставиха ми диагноза ИГА гломерулонефрит и аз знаех, че рано или късно животът ми ще бъде зависим от апарата за хемодиализа. Прекарах няколко години в опити да отложа неизбежното – след задължителния курс на лечение с кортикостероиди опитах и различни алтернативни методи – с билки, с протеолитични ензими, дори за кратък период и гладолечение, но усилията ми не доведоха до траен резултат – успях да постигна ремисия едва за пет години. Започнах нов курс на лечение с кортикостероиди, но този път без успех и от 01.03.2012 година животът ми се поддържа от апарата за хемодиализа.

Процедурите са през ден – три пъти в седмицата, по четири часа. Хемодиализата е процедура, при която част от кръвта на болния се изтегля и се филтрира, след което се връща обратно в кръвоносната система. Тя е само временен вариант – дългогодишното й провеждане води до редица усложнения (хемодиализата не може да замести изцяло функциите не бъбреците) и в крайна сметка до смърт. Средната преживяемост на болните на хемодиализа е около 50 процента след десетата година. Рязката промяна на състава на течностите в организма след всяка процедура предизвиква спадане на кръвното налягане, отпадналост, замаяност. Границите на кръвното ми, особено през летните месеци, са обикновено 80 на 60 в деня след диализа. Работя и съм баща на момченце на година и седем месеца… И искам да мога да живея нормално. Това може да се случи единствено, ако бъда трансплантиран. В България шансовете за това са минимални. Затова като удавник за сламка се хванах за възможността Пакистан. Това се случи през 2013 година. След огромни перипетии – проблем с визите от България, проблем с визите от Дубай (където останахме около месец в опит да получим визи), в крайна сметка получихме визи от Абу Даби. Така се озовахме в Пакистан – аз и още двама души със същото заболяване – жена и мъж, съграждани от Сливен.

Ужасът започна още от летището, където охранителният режим се извършва от тежко въоръжени мъже с автомати. Те присъстват навсякъде в Лахор – охраняват магазини, болници, учреждения. Действителността, в която попаднахме, мога да сравня с тази от филма „Беднякът милионер“ – в Лахор няма канализация – отпадните води се стичат в канавки, които минават по улицата. В къщата, където отседнахме, първоначално нямаше прибори за хранене, нямаше пералня, а на втория етаж нямаше течаща вода – налагаше се да си топлим вода и да си поливаме с канче. Искам да отбележа, че ние живяхме в сравнително луксозна къща – имаше прислуга, която се занимаваше с домакинството – готвене, пране… Домакин ни беше Акиф Афтаб  – посредникът, който трябваше да ни уреди трансплантациите. Той беше женен за узбекистанка, имаха дете. По време на дългия ни престой се оказа, че това е втората му жена, от първата имал още три деца. За медицинските ни нужди се грижеше лекар, когото наричаха доктор Али, но се съмнявам, че това е истинското му име. Още първите няколко дни след пристигането ни ни направиха нови изследвания, за да потвърдят резултатите от изследванията, които бяхме направили в България. Казаха ни, че са намерили донори и до няколко дни ще ни трансплантират. Междувременно периодично ни транспортираха до болница, където веднъж на четири-пет дни ни провеждаха хемодиализа. Поради военното положение не можехме да излизаме от къщата без придружител –  най-често това беше жената на Акиф. Излизахме с една от колите, която беше управлявана от шофьор, който също бе част от обслужващия персонал на семейството. Първата трансплантирана беше жената, с която заминахме. Парите за операцията занесохме на доктор Али предния ден – до дома му отидохме аз, жената на Акиф и жената, която трансплантираха. Пропуснах да отбележа, че докато бяхме в Дубай, предадохме парите, които носехме, на Акиф – около 100 000 долара. Предварително бяхме изпратили с „Уестърн Юниън” сумата от 50 000 долара за трима ни. Повечето бордера бяха попълнени от името на жената, с която заминахме – тя беше тази, която преговаряше с Акиф по скайп. По нейно настояване и с уверение от нейна страна, че всичко ще е наред и това го правим за по-голяма наша сигурност, с другия ни спътник се съгласихме да платим предварително (за всеки от нас трансплантацията беше на стойност 50 000 долара, половината от които предназначени за посредника, а другата половина – за лакарския екип и донора). Трансплантацията на жената бе осъществена в началото на месец ноември и след двудневен престой в болницата тя бе доведена в къщата, където доктор Али я посещаваше, бяха й направени изследвания. Между десетия и дванадесетия ден я съпроводихме до летището в Лахор и тя се върна в България. Следващата трансплантация бе направена десетина дни по-късно. Парите за нея доктор Али получи в къщата на Акиф. За да може да набави нужната сума от 25 000 долара, Акиф продаде една от колите си. (Впоследствие се разбра, че повечето от парите, които получи от нас, той е заложил и загубил на хазарт). Втората операция протече с усложнения – тя продължи седем-осем часа. Наложила се е пластика на пикочния мехур. След като бе върнат в къщата, съгражданинът ни каза, че се чувства добре, но имаше моменти, когато се объркваше, губеше ориентация, а в деня преди полета той загуби съзнание и пътуването му се отложи с няколко дни. Междувременно още откакто пристигнахме в къщата в Пакистан, станахме свидетели на скандали между Акиф и жена му. Тя споделяше, че той я бие и иска да се прибере в дома си в Узбекистан. Напрежението ескалира, когато тя откри бележниците на децата на Акиф от първия му брак и разбра, че той е имал друго семейство. Междувременно се оказа, че е бременна, а той настоявал да махне детето. Всяка вечер се чуваха крясъци и обиди. На 05.12.2013 година тя си замина заедно със сина си. Аз останах сам. За същата дата ми бяха насрочили трансплантацията. Акиф ме заведе до болницата, където ми казаха, че донорът ми е избягал. Върна ме в къщата. Следващата дата беше 16.12. – отново ме заведе до болницата, където доктор Али ми съобщи, че има неуредени финансови взаимоотношения с Акиф – когато получи парите, тогава ще бъде направена трансплантацията. Отново се върнах в къщата. Същата вечер Акиф излезе и се прибра много скоро след това. Съобщи ми, че доктор Али е задържан. Хванали са го с двама руснаци, които са били подготвени за трансплантация същата вечер. Акиф се затвори в стаята си, загаси осветлението и цяла вечер стоя на компютъра. През следващите дни беше видимо уплашен. На третия ден се появи доктор Али и разказа, че са го задържали. Снаха му и брат му, които са адвокати, са му платили гаранцията от 50 000 долара. Той каза на Акиф, че не го е издал, а също и че ще продължи да работи, тъй като има „да избива“ много пари. Разбраха се след няколко дни да ми уредят трансплантацията. Междувременно Акиф ми поиска още пари – 3000 долара. Аз му дадох само 500 и му казах, че нямам повече.

След заминаването на жената на Акиф нещата станаха още по-зле. Акиф започна да води приятели в къщата – събираха се четири-пет човека, между тях имаше и полицай. Играеха на карти, пиеха алкохол – по 5 бутилки уиски на вечер (което е забранено в Пакистан), поръчваха си проститутки.  Когато се напиеха, се караха и се биеха, няколко пъти стреляха с пистолет. За храната ми се грижеше шофьорът, който ми купуваше пица, банани, мляко. Но към края на престоя ми той също рядко се появяваше, тъй като Акиф му дължеше пари. Имаше дни, когато изяждах по едно яйце сутрин или обирах остатъците от гуляите предишната вечер, за да сложа храна в устата си. Когато видех Акиф, го питах кога ще е трансплантацията, той ми отговаряше „утре“. Ние си говорехме на смесица от руски и английски език. Към края на декември състоянието ми се влоши – заради оскъдната храна, нередовните хемодиализи, а и поради липсата на допълнителни добавки, които в България се дават на диализираните, за да се компенсира загубата на калций, желязо и др. микроелементи при филтрирането на кръвта. На 31.12. бях с температура, на легло. При изследванията, които ми направиха, се оказа, че хемоглобинът ми е много нисък. През следващите дни нещата се влошиха. Кръвните ми показатели стигнаха критични стойности. Оказа се, че имам денга треска. Направихме консултация с лекари в България, които препоръчаха да се направи вливане на тромбоцитна маса. При тази ситуация за трансплантация не можеше да става и дума. Акиф започна да настоява да се прибера в България за един месец и когато ме стабилизират, да се върна. За същото настояваха и близките ми. Тогава аз не знаех, че няколко дни след като се е върнал в България, моят съгражданин е починал…

Така на 18.01.2014 година кацнах в Истанбул, където ме чакаха мои близки. В Сливен ми направиха спешна хемодиализа и установиха, че катетърът ми е инфектиран. Подмениха го, проведоха ми курс на лечение и след около месец състоянието ми беше вече стабилно… Но Акиф, както се и очакваше, беше изчезнал, не си включваше скайпа. После разговарях с него по телефона и ме излъга, че ми е изпратил сканиран билет. Имахме няколко разговора, есемеси, докато стана ясно, че той няма да ми върне парите, аз вече не бях съгласен да се върна в Пакистан. След което той напълно прекрати всяка връзка.”

 

Семейството на Емил Николов се обръща към всички, които се чувстват съпричастни и имат възможност да помогнат финансово.

 

Банковата сметка на семейството е:

IBAN: BG06 UNCR 7000 1522 1925 41

BIC: UNCRBGSF

Emil Lyubenov Nikolov

УниКредит Булбанк в лева-дарителска

 

DMS на номер 17 777 ,  SMS с текст на латиница „DMS EMIL“.