Св. Антоний Велики. Икона от XVI в. от критския иконописец Михаил Дамаскинос.
Подвижничеството е толкова древно, колкото и християнството, но подвижниците от първите векове не напущали света. Те живеели в градове и села, в семейства или насаме, а понякога и на малки групи. Монахът (или самотникът) още не познавал далечната пустиня. И по време, и по съвършенство отшелничеството получило първите си образци в лицето на преподобните Павел Тивейски и Антоний Велики.
Св. Антоний Велики се родил около 251 г. в Среден Египет. Той бил дете на заможни и благочестиви родители. Той бил на 20 години, когато починали родителите му. Те му оставили богатството си и грижата за по-малката му сестра. Нито ранната свобода, нито полученото наследство се оказали опасни за този младеж с вродена склонност към подвижничество. След като чул в храма думите на Спасителя към богатия момък: „Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене“, (Мат. 19:21), св. Антоний раздал своето имущество. С остатъка от наследството той поверил сестра си на един девически дом и започнал подвижнически живот.
Отначало той се заселил в една изсечена в скалите египетска гробница, където го посетили първите изкушения. Най-напред това било съжалението за света, за оставеното богатство, за любимата сестра. След това дошло жилото на плътта – най-силното оръжие на дявола против юношите. Но мисълта за Христа и за вечните мъки подкрепяли Антоний и Господ му помагал да побеждава врага на човешкото спасение. За пръв път му се явил „дракон“ във вид на жалък и немощен черен отрок, който нарекъл себе си „дух на блуда“ и се признал за победен. Но това било само началото на онази страховита борба с демоните, която продължила доста време.
Юношата Антоний засилил да крайност суровостта на своето въздържание. Той не спял по цели нощи и не приемал храна по няколко дни, защото бил убеден, че „силата на духа укрепва, когато слабеят наслажденията на тялото“.
Приятелят, който му носел хляб и вода, веднъж го намерил на земята пребит и го пренесъл в църквата за погребение. Но Антоний се свестил и отново се върнал на това особено полесражение за нови изпитания. През нощта се чул страшен шум. Изглеждало като да се срутват стените, а през отвора се втурнал орляк от всевъзможни гадове и зверове: змии, аспиди и скорпиони, лъвове и леопарди, вълци, мечки и бикове. Всички те застрашително напирали към Антоний и му нанасяли тежки рани. Легнал на земята, подвижникът се надсмивал над безсилието на своите врагове: „Ако бяхте силни, нямаше защо да бъдете много!“ И изведнъж всичко изчезнало. През пролуката на тавана той бил осветен от светъл лъч, от който раните му били излекувани. Като почувствал небесната помощ, Антоний възкликнал към Невидимия: „Къде беше Ти, благий Иисусе? Защо не се появи отначалото, за да изцериш моите рани?“ И се чул глас: „Аз бях тук, Антоний, но чаках да видя твоето мъжество. И сега, понеже храбро се бори, Аз всякога ще ти помагам и ще те направя именит по целия свят!“
По това време Антоний бил на 35 години. След това той минал от другата страна на реката Нил и живял 20 години на планината при пълно усамотение и мълчение в една изоставена постройка, като зазидал входа за влизани и излизане. На това място негов приятел идвал два пъти в годината, за да му спусне от покрива запас от хляб, без да види лицето му. Минаващите покрай чували отвътре страшен шум и гласове, но и гласа на Антоний: „Да възкресне Бог и да се разпръснат враговете Му…“ (Пс. 67:2). Надниквайки обаче през пукнатините на стената, те не виждали нищо.
След дванадесет годишен подвиг Антоний вече постигнал душевен мир. Отсега нататък той става старец, авва – отец на множество монаси. По околните планини изникват манастири, отделни калии на пустинножители. Понякога отшелниците се събирали при своя духовен баща и слушали неговите мъдри беседи. Когато безпокойството от хората заплашвало подвижника да го лиши от неговото безмълвие, той оставял това място и потъвал в още по-далечната „вътрешна пустиня“ на много дни път от Нил. Там той живеел от труда на ръцете си, обработвайки малък оазис. Демоните го преследвали и тук със заплахи, нападения на зверове, с призраци. Но победителят не се боял от тях. Той учил на безстрашие и своите духовни чеда: „Демоните нищо не могат, те играят като на сцена, преправат лицето си и плашат децата с шума на маските си“.
Като побеждавал природата си и почти свърхчовешко подвижничество св. Антоний бил удостоен с дара на чудотворство и на прозорливост. Но като лекувал болни и прогонвал бесове, той винаги внушавал на излекуваните да въздават благодарност не на Антоний, а само на Бога.
Нему била открита във видение следсмъртната борба на душата с демоните, които препречвали пътя на душата към небето. Той видял да се възнасят към небето душата на основателя на Нитрийската подвижническа колония авва Аммун (+ около 356 г.). Явено му било и тайното пребиваване в пустинята на преподобни Павел Тевейски, когото той посетил в пещерата му в 341 година.
Своите умножени дарове св. Антоний щедро отдавал на Църквата. Посетил на два пъти шумната столица на Египет – Александрия. Първият път той пристигнал там в 311 г. по време на гонението, предприето от император Максимин, но Бог го запазил от мъченичество заради великата задача на монашеството. Антоний служил на изповедниците на вярата по рудници и тъмници, а след това, придружен от бедуини, се отдръпнал на три дни път в пустинята, както съобщава това бБлажени Йероним. По молбата на самия св. Атанасий Велики Антоний посетил Александрия в 335 година, за да помогне в борбата срещу нестихналото и след Никейския събор арианство.
Появата на великия подвижник в столицата направила необикновено впечатление. Дори езичниците и жреците се тълпели да видят Божия човек и мнозина искали да се докоснат до него. Той не само сразявал еретиците, но върнал в християнството и мнозина езичници. Неукият и безкнижен старец с мъдро и властно слово бранил своята вяра от надменните езически философи, с които могълда говори само чрез преводачи, понеже не владеел официалните езици /гръцки и латински/, а само египетски. Той, неграмотният, водил кореспонденция с Константин Велики и с неговите синове, като защититл своя приятел св. Атанасий от клеветите на неговите врагове. Св. Антоний бил строг към несправедливите съдии и умеел да им напомни за Страшния съд и за техния дълг да бъдат милостиви и справедливи.
– Не изпадайте в страх, когато слушате за добродетелта – казвал преподобни Антоний Велики. – Тя не е далеко от нас, не се създава извън нас. За да се обучават в словесните науки, елените предприемат далечни пътешествия, преплават морета, а ние нямаме нужда да отиваме далеко заради Царството небесно или да преплаваме морета заради добродетелта. Господ е казал „Царството Божие е вътре във вас“. Ето защо добродетелта се нуждае от нашата воля.
– Потребни са ни силна молитва и подвизи, за да приемем от Св. Дух дара да различаваме духовете и да познаваме демоните. Те се осмеляват да поставят на всички християни и особено на трудолюбивия монах съблазни чрез лукави помисли, стараят се да ги уплашат чрез несъществуващи призраци и да ги измамят с коварно многословие. Но не трябва да се боим от тях, защото те са безсилни и не могат да сторят повече от това – да плашат. Не е трудно да се разпознава присъствието на ангелите от това на демоните: видението на светиите бива несмутимо и е придружено с радост, а демоните създават вътрешна тревога. Много пъти демоните са ме облажавали, за да се възгордея, но аз ги заклинах в името Господне.
– Никой, който не е победил изкушенията, не може да влезе в Царството небесно.
– Който кове парче желязо, обмисля отначало какво иска да направи от него – коса, нож или брадва. Така и ние сме длъжни да мислим към каква добродетел се стремим, за да не се струдим напразно.
– За да не изпаднем в безгрижие, нека си спомняме думите на светия апостол „всеки ден умирам“. Когато ставате от сън, помислете си, че няма да доживеете до вечерта. Когато си лягата, помислете си, че може би няма да видите разсъмването на деня. Този, който всеки ден се приготвя за смъртта, ще се предпази от грях.
Преподобни Антоний Велики преживял до 105-годишна възраст, като запазил телесното си здраве и сила. Почувствал близостта на своя край, той завещал да го погребат тайно, за да не узнаят людете за неговия гроб. Небесна радост озарила лицето му, когато дал последно благословение на двамата ученици, останали докрай при него. Той починал на 17 януари 356 година.
© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
Св. Антоний Велики. Съвременна българска икона. Източник: sveta-nedelia.org
Преподобният Антоний Велики бил родом от Египет. Родителите му, хора благородни и известни с християнското си благочестие, възпитали сина си така, че знаел само тях и своя дом. Стигнал юношеска възраст, той не бързал да се занимава с наука, нито да се сприятелява с други деца, но прекарвал времето у дома си, пазел чистотата на сърцето и се стремял да преуспява в благочестието. Той не търсел забавления, както е характерно за младежката възраст, но обичал да ходи заедно с родителите си в Божия храм и да слуша четенето от божествените книги. Стараел се да извлече оттук цялата възможна полза и да живее точно според тяхното учение. Не искал от възрастните сладкиши, както е обичайно за децата, и изобщо не обръщал много внимание на храната, задоволявайки се винаги с това, което му давали.
Родителите на преподобния починали, когато бил на двадесет години. Останал сам с мъничката си сестра, първоначално сам се грижел за дома и за възпитанието на девойката. Често, по обичая си, посещавал храма и там слушал да четат от божествените книги как апостолите, оставяйки всичко, последвали Спасителя и как, според свидетелството на книгата „Деяния на светите Апостоли“, мнозина от християните продавали своето имущество и слагали цената при нозете на апостолите за милостиня към нуждаещите се. Юношата размишлявал колко крепка била вярата на тези хора и каква голяма награда е приготвена за тях на небесата. С такива мисли дошъл веднъж в храма и чул отново думите на Христос към богатия юноша: „ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене“. Той приел това като откровение свише. Сякаш Христос изрекъл тези думи лично към самия него. Той излязъл от храма и още същия ден продал имуществото си, а спечелената от продажбата голяма сума пари раздал на бедните като оставил само незначителна част от тях за малката си сестра. Притежавал триста много хубави и плодоносни финикови палми и ги подарил на съседите, за да освободи себе си и сестра си от всякакви грижи за тях.
Наскоро след това той отново дошъл в храма и чул думите на Господа в Евангелието: „не се грижете за утре“. Веднага излязъл и раздал на бедните и останалата част от имуществото си. Понеже не искал повече да живее в своя дом, поверил сестpa си на верни и познати му девственици, посветили себе си да служат на Жениха – Христос, за да се възпитава сред тях чрез примера на добрия им живот. Самият той започнал да води суров и строг подвижнически живот.
По онова време в Египет манастирите били все още малко и пустинничеството още не било разпространено. Всеки, който желаел да служи на Христос и да се спасява, се усамотявал някъде наблизо до своето селище, за да се упражнява в добродетелите.
Недалеч от родното село на Антоний живеел старец, който от младини се предавал в уединение на монашески подвизи. Като се срещнал с него и получил полза за душата си, Антоний започнал да му подражава и също да търси уединение на различни места близо до своето село. И по-късно ако се случело да чуе за някой отшелник, той, подобно на благоразумна пчела, тръгвал да го търси и не се завръщал обратно докато не го откриел, и от срещата и беседата си с него не извличал също тъй, както пчелата извлича меда, някаква полза за себе си.
Такива били първите подвизи на блажения и като преуспявал в тях, той все повече и повече укрепвал своите помисли в добра насока. Заедно с това припечелвал с труда на ръцете си, помнейки словата на Писанието: „който не иска да се труди, не бива и да яде“. Със спечелените от продажбата на своите изделия пари купувал хляб и хранел гладните. Душата му била в непрекъснато молитвено общение с Бога, понеже той знаел от Писанието, че трябва да се молим непрестанно. Четенето на Свещеното Писание изслушвал тъй съсредоточено, че не забравял нищо от прочетеното и при строгото съблюдаване на всички Господни заповеди, паметта започнала да заменя за него самите свещени книги.
Така живял Антоний и всички братя, при които идвал, за да получи душевна полза го обикнали, а той се поучавал от добродетелта им, кой с каквато се отличавал най-много: на едни се стараел да подражава във въздържанието, на други в бодростта, на един в кротостта, на друг в бдението, на трети – в съсредоточеност при четенето; от едни се учил да се подвизава в пост, от други бил учуден от почивката им на гола земя, прославял смирението на един, търпението на друг.
Докато той преуспявал и укрепвал в доброто, врагът на християнското име – дяволът, който не можел да гледа такива добродетели у юношата, въстанал против него със своето древно коварство и се опитвал да го прелъсти и отклони от добрите му намерения и да го отвърне от правия път. Той му внушавал мисли на съжаление за продаденото и раздадено имущество, за необезпечеността на сестрата, за величието на рода, за суетната слава в света, за удоволствието от разнообразната храна и другите прелести на светския живот. В същото време представял мислено пред юношата трудния път и тежкия край на добродетелта, немощта на тялото и продължителността на подвига.
Дяволът скланял младия Антоний да стъпи на хлъзгав път, водещ към падение, а той, мислейки за вечните мъки след страшния съд, въпреки изкушенията, ненарушимо съблюдавал чистотата на душата си. Чрез всичко това дяволът бил посрамен: окаяният, който поискал да бъде подобен на Бога, сега бил победен от един юноша; въставащият против кръвта и плътта сега бил победен от човека, живеещ в плът, понеже на своя раб съдействал Господ, Който приел заради нас плът и чрез това дарувал на плътта сила да побеждава врага, за да може всеки, изкушавай по този начин в свое време да повтори думите на апостола: „не аз, а Божията благодат, която е с мене“.
При тези думи привидението изчезнало. Това била първата победа, която младият подвижник удържал над дявола с помощта на благодатната Христова сила. Обаче нито той станал небрежен към себе си след своята първа победа, нито у дявола след първото поражение отслабнали силите, понеже той като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне. Антоний помнел от Писанието, че козните на дявола са много и различни, постоянно се упражнявал в различни подвизи, разсъждавайки, че дори и сатаната да бил победен, когато изкушавал с плътска похот, но той би могъл да го подложи на някакви още по-тежки и опасни изкушения. Затова все повече и повече изнурявал и подчинявал тялото си, за да не би след като е победил в едно, да бъде победен в друго. Привиквайки постепенно към все по-строг начин на живот, той привикнал към необикновено високи подвизи в служене на Бога, превърнал навика в своя природа. Всеки ден постел до залез слънце и цялата нощ прекарвал в молитва; понякога вкусвал храна през два дни и чак на четвъртата нощ си позволявал малко сън. Храната му била хляб и сол, също и малко количество вода. За постеля му служела рогозка или власеница, а понякога – и голата земя. Изобщо не употребявал масло за храна, за месо и вино да не говорим, тях не употребяват и по-малко усърдните монаси. Блаженият казвал, че за юношеското тяло е невъзможно да победи врага, ако то бива размеквано със сладостта на маслото и че е нужно да се налагат на тялото възможно по-тежки подвизи, така че при неговото изнуряване духът да става по-силен, според думите на апостола: „кога съм немощен, тогава съм силен“.
Но време е да разкажем за кончината на преподобния. Той имал обичай да слиза от върха на планината, където прекарвал сам при братята, които живеели в подножието й, и да ги посещава. При едно от тези обичайни посещения им казал за приближаването на смъртта си, което му било открито от Бога.
– За последен път съм дошъл при вас, чеда мои – казал той, – повече няма да ви видя през този живот и вече идва време да се освободя от този живот и да почина, понеже преживях сто и пет години.
При тези думи братята се предали на дълбока скръб, плакали и целували стареца, като че вече си отивал от света. А той ги убеждавал да се трудят с неотслабващо усърдие, да не униват сред подвизите на въздържание, но да живеят като че всеки ден се готвят за смъртта, да пазят душата си от нечисти помисли, да следват примера на светиите, да не се сближават с разколниците – мелетиани, да не влизат в общение с нечестивите ариани; напротив, убеждавал ги да държат отеческите предания и да пазят в цялата й чистота благочестивата вяра в нашия Господ Иисус Христос, която са научили от Писанието и от неговите наставления.
След това братята настоятелно го замолили да остане при тях, понеже всички искали да се удостоят с честта да присъстват при кончината му. Но той не се съгласил, знаейки тяхното желание да почетат тялото му с тържествено погребение. Избягвайки даже посмъртното въздаяние на чест и слава от страна на хората, преподобният побързал да ги остави и се оттеглил в уединение. След като се простил с братята, той се отправил на върха на планината в любимото си жилище, мястото на неговите подвизи. След няколко месеца заболял тежко. Тогава повикал при себе си двама монаси, които се подвизавали заедно с него в течение на последните петнадесет години и прислужващи на преподобния поради старостта му, и им казал:
– Чеда мои! Както е написано, „аз заминавам по пътя на целия свят“‘, Господ ме вика при Себе Си и аз се надявам да вкуся небесните блага. Но вас, мои възлюбени деца, умолявам – пазете се да не изгубите плодовете на своето многогодишно въздържание, но ревностно и с успех продължавайте започнатите от вас подвизи. Известно ви е колко различни препятствия ни поставят бесовете, но не се бойте от нищожната им сила. Надявайте се на Иисуса Христа, твърдо вярвайте в Него от цялото си сърце и от вас ще бягат всички демони. Помнете всичко, на което съм ви учил, старайте се да водите благочестив живот – и несъмнено ще получите награда на небето. Избягвайте всяко общение с разколниците, еретиците и арианите; известно ви е, че аз нито веднъж не съм беседвал дружески с тях, по причина на техните лоши замисли и христоборна ерес. Най-вече се старайте да изпълнявате заповедите Господни, за да ви приемат, след смъртта във вечните обители като сродници и приятели. Помнете, размишлявайте и винаги разсъждавайте за това. И ако вие действително се грижите за мен, обичате ме като баща и сте готови да изпълните волята ми, не позволявайте на никого да отнесе в Египет тленните ми останки, за да не предадат там тялото ми на пищно погребение, понеже главно по тази причина се усамотих на тая планина. Вие сами, деца мои, ме погребете в земята и изпълнете следната заповед на своя старец: нека никой, освен вас, не знае гроба, където ще бъде погребано тялото ми, което, по моята вяра в Господа, ще се вдигне нетленно при общото възкресение на мъртвите. Разделете одеждите ми тъй: милота и овехтялата долна дреха, на която лежа, дайте на епископ Атанасий, другия мил от дайте на епископ Серапион, власеницата вземете за себе си. Прощавайте, деца мои! Антоний си отива и няма да е повече с вас в тоя живот.“
След тези думи учениците се простили с него, целунали го и свети Антоний с радостно лице, гледайки дошлите за душата му ангели като свои приятели, умрял и се присъединил към светите отци. Учениците на светията, съгласно неговото завещание, облекли тялото му, предали го на земята и никой освен тях до днес не знае мястото на погребението на свети Антоний.
Епископ Атанасий получил от учениците износената дреха и милота на светията. Той приел в тези подаръци като че самия Антоний. Той винаги с благоговейна радост гледал на тези одежди, като ощастливен с богато наследство, припомняйки си светия му образ.
Такъв бил животът и кончината на преподобния Антоний, когото Господ прославил по всички страни. И не с изкусно съставени съчинения, не със светска мъдрост, не със знатен род, не с огромни богатства се прославил той, а – с благочестив живот. На него се изпълнили думите на Спасителя: „Аз ще прославя ония, които Мене прославят“. Той не живял на някое знаменито място, което всички знаели; напротив – отдалечил се почти на края на света в непроходимата пустиня. Обаче и оттам станал известен и в Испания, и в Африка, и в Италия, и в Илирия, и дори в самия древен Рим. Преподобният желаел да се скрие от всички в планината, не искал и не търсил тая слава.
Но Господ Сам открил и показал на всички този светилник на вярата и благочестието, та гледайки от него, да се учат на добродетели и като се удивляват на благочестивия живот на преподобния, да прославят Небесния Отец, на Когото, с Единородния Негов Син и Светия Дух да бъде чест и слава, благодарение и поклонение във вечни векове. Амин.
© Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите („Четьи-Минеи“) на св. Димитрий Ростовски.
„Велик подвиг за човека е покаянието за своите грехове пред Бога и очакването на изкушения до последния дъх!“
„Който кове парче желязо, обмисля от началото какво иска да направи от него – коса, нож или брадва. Така ние сме длъжни да мислим към каква добродетел се стремим, за да не се трудим напразно“.
„За да не изпаднем в безгрижие, нека си спомним думите на светия апостол „всеки ден умирам“ (1Кор. 15:31). Когато ставате от сън, помислете си, че няма да доживеете до вечерта. Когато си лягате, помислете, че може би няма да видите разсъмването на деня. Този, който всеки ден се приготвя за смъртта, ще се предпази от грях“.
Подвижничество
Св. Антоний Велики прекарал дълги години в тежки изпитания и борба с бесовете сред пустинята. Той се молел на Бога, но Бог като че ли не му отговарял. Това продължило много време. Най-накрая св. Антоний почувствал присъствието на Спасителя и извикал: „Къде беше, благий Иисусе? Къде беше до сега?“ И чул глас: „Тук бях, но чаках да видя твоето мъжество. А сега, понеже храбро се бори, всякога ще ти помагам.“
Какво да правим, за да угодим на Бога?
„Прави това, каквото ти заръчам: където и да отидеш, винаги имай пред очи Бога; каквото и да правиш, имай свидетелство за това в Св. Писание; и на каквото и място да живееш, не си тръгвай оттам скоро; спазвай тия три заповеди и ще се спасиш!“
На своите ученици св. Антоний казвал: „Аз се молих за вас да се удостоите и вие да получите този велик огнен Дух, Който получих аз. Ако искате да Го получите така, че Той да пребъдва във вас, принесете най-напред телесни трудове и смирение на сърцето, и въздигайки своите помисли към небето, ден и нощ търсете с чисто сърце този огнен Дух – и Той ще ви се даде завинаги и навеки … и Той, когато бъде приет от вас, ще ви открие небесните тайни, ще прогони от вас страха от хора и зверове и вие ще пребъдвате в небесна радост ден и нощ и, живеейки още в плът, ще бъдете подобни на тези, които вече се намират в Царството Небесно.“ Добротолюбие, т. 1.
Очите виждат видимото, а умът постига невидимото. Боголюбивият ум е светлината на душата. Чийто ум е боголюбив, неговото сърце е просветено и той вижда с ума си Бога.“
Веднъж Антоний Велики се молил в килията си и чул отправен към него глас: „Антоние, ти още не си достигнал мярата на онзи кожар, който живее в Александрия.“
На сутринта старецът станал рано, взел тоягата си и бързо тръгнал към Александрия. Намерил посочения мъж, който много се учудил, че вижда при себе си Антоний. Старецът попитал кожаря: „Разкажи ми за делата си, защото заради теб съм дошъл тук и съм оставил пустинята.“
Кожарят отговорил: „Не зная да съм направил някога нещо добро и поради тази причина, ставайки рано от постелята, преди да ида на работа, си казвам: „Всички жители на този град, от мало до голямо, ще влязат в Царството Божие заради добродетелите си, а аз единствен ще ида на вечни мъки заради греховете си.“ Същите думи повтарям в сърцето си и преди да легна да спя.“
Като чул това, блаженият Антоний казал: „Наистина, сине мой, ти, като изкусен златар, живеейки спокойно в дома си, си придобил Царството Божие; аз, макар и да прекарвам целия си живот в пустинята, не съм постигнал духовен разум и не съм достигнал мярата на съзнанието, което ти изразяваш с думите си.“ (Отечник)
Когато авва Антоний Велики проникнал в дълбочините на пустинята, той запитал Господа: „Господи! Защо едни хора умират млади, а други доживяват дълбока старост? Защо едни са бедни, а други – богати? Защо нечестивците са богати, а благочестивите люде – бедни?
Тогава дошъл до него глас: „Антоний! Ти внимавай над себе си! А това са Божии съдбини и нямаш полза от това да ги изучаваш“.
„Огледай хората около себе си и знай, че началниците имат власт само над тялото, а не над душата, и винаги помни това в мислите си… Бог е създал душата свободна и самовластна; тя е свободна да постъпи така, както иска – добре или лошо“.
Поради Своята благост Бог Отец не пощадил Единородния Си Син, а за да се избавим от нашите грехове и неправди Го изпратил [при нас]. И Божият Син, като Се смирил заради нас, ни излекувал от нашите душевни болести, и устроил нашето спасение от греховете за нас. Затова е необходимо да знаем и винаги да помним великото Божие домостроителство: че Бог Слово заради нас се уподоби на нас във всичко, с изключение на греха. Да помним това и да се стремим усърдно истински да се освободим от нашите грехове с Божия помощ.
Превод Pravoslavieto.com
1. Бог Отец по Своята благост не пощади Сина Своя Единородния, но го предаде за избавление на греховете ни и на неправдите наши. И Сина Божий, смирявайки се заради нас, ни изцели от душевните болести и в мислите си винаги поддържа тази велика нагласа. Затова ни е необходимо да познаваме и в мислите си да поддържаме тази велика божия нагласа – че Бог Слово заради нас във всичко се е уподобил на хората, освен в греха. Всички трябва да помним това и усърдно да се стараем в действителност да се освободим от греха с помощта на Господа.
2. Благодатта на Духа Божий преимуществено се дава на онези, които от цялото си сърце встъпват в подвиг и от самото начало решават да стоят и в нищо да не отстъпват на врага. Впрочем, Светият Дух като ги призовава, отначало прави всичко да изглежда лесно, за да поощри и утеши встъпилите в подвига на покаянието, а след това им разкрива цялата трудност на добродетелния път. Помагайки им във всичко, Той ги учи как да носят трудовете на покаянието, и им поставя определени граници и образ, както по отношението на тялото, така и по отношение на душата, докато не ги отведе до съвършеното обръщение към Бога.
3. Който се бои от Господа и спазва Неговите заповеди – той е рабът Божий. Но това робство, което ние изживяваме, всъщност, не е робство, а е праведност, водеща към осиновяване. Нашият Господ избра Апостолите и им повери благовестието на Евангелията. Дадените от Бог заповеди ни наложиха прекрасно робство, чрез които ние да господстваме над своите страсти и да се украсяваме с добродетели. Когато ние се приближим до благодатта, Господа наш Иисус Христос ще ни каже, както каза на своите ученици „Аз вече не ви наричам Раби, а Мои приятели и братя, защото всичко, което съм научил от Моя Отец, го казах на Вас“.
4. Окото вижда видимото, а ума постига невидимото. Боголюбивият ум е свят на душата. У когото умът е боголюбив, той е просветен със сърцето и ума си да видят Бога.
5. Ако пристъпваш към някаква работа и не виждаш в нея съизволението на волята Божия, в никакъв случай не я прави.
1. Трябва да се говори не за това, че е невъзможно човек да води добродетелен живот, а за това, че това не е леко. И наистина, не за всекиго такъв живот е достижим, но само онези, които са благочестиви и имат боголюбив ум. Обикновеният ум е светски и превратен, той ражда помисли добри и лоши, изменчив е и е склонен към вещественото, а Боголюбивият ум наказва злото.
2. Тези, които изживяват живота си в малки и неголеми подвизи, от една страна се избавят от опасностите си, а от друга – нямат нужда да бъдат особено внимателни. Побеждавайки различните греховни пожелания, те удобно придобиват пътя, водещ към Бога.
3. Хората, които нямат природно разположение към доброто, не трябва да бездействат в отчаянието си, и да пренебрегват боголюбивия и добродетелен живот, колкото и той да е труден за тях. Но трябва да помислят и да положат по-сериозна грижа за себе си. Въпреки, че няма да могат да достигнат върховенството на добродетелта и на съвършенството, те стараейки се, ще станат или по-добри, или в крайна сметка, няма да станат по-лоши, което само по себе си не е малка полза за душата.
1.Злото се прилепя към нашата същност, както ръждата от медта и мръсотията по тялото. Но както медта не е причинила ръждата и не родителите – мръсотията на своите деца, така и не Бог е създал злото. Той е дарил човека със съвест и разум, за да избягва злото, знаейки, че то е вредно за него и го води към мъчения. Наблюдавай се внимателно: цени високо колко си щастлив и богат, но не хвали тези дарове под никаква форма. Веднага си представи смъртта и тогава никога няма да пожелаеш нищо лошо и житейско!
2. Душата има свои собствени страсти: гордост, ненавист, завист, гняв, униние и други. Когато душата изцяло се предава на Бог, тогава щедрият Господ и дарява истинско покаяние и я очиства от всички страсти, учи я да не следва страстите и й дава сила да ги преодолява и да побеждава враговете, които не престават да и поставят препятствия. И ако душата е твърда в своето обръщение и добро подчинение на Светия Дух, който я е научил на покаяние, то милосърдният творец ще я пожали заради трудовете и, положени по време на лишения и нужда – по време на продължителен пост, на частно бдение, при изучаване на словото Божие, непрестанната молитва, поради отричането от светските утехи, смирението и нищетата духовна. И ако тя успее да устои с твърдост на всичко, щедрият Бог ще я избави от всички изкушения и ще я изтръгне от ръцете на враговете в Своята милост
Колкото по-умерен живот живее човек, толкова по-спокоен става, защото не се тревожи за много дела – за прислугата и придобиването на вещи. Ако ние се привързваме към земното, то ставаме подвластни на породените от нея скърби и достигаме до ропот срещу Бога. По такъв начин, желанието за „многото придобивки“ ни създава душевни вълнения, и ние блуждаем в тъмнината на греховния живот, не познавайки сами себе си.
В нашите разговори не трябва да присъства никаква грубост, тъй като скромността и целомъдрието обикновено украсяват умните хора. Боголюбивият ум е светлина, осветяваща душата, както душата – тялото.
1. Хората обикновено биват наричани умни по едно неправилно употребяване на тази дума. Не са умни онези, които са изучили изреченията и писанията на древните мъдреци, а онези, у които душата е умна, които могат да различат доброто от злото, всичко зло и вредно за душата избягват, а за доброто и полезното радеят и го правят с велика благодарност към Бога. Само те трябва да се наричат умни хора.
2. Когато вятърът духа спокойно, всеки мореплавател може да се гордее и хвали. Но само при внезапна промяна на ветровете се проявява изкуството на опитен кормчия.
3. Човек, който благочестиво живее, но допуска злото в душата си. А когато в душата няма зло, тогава тя е безопасна и невредима. Над такива хора нито злобния демон, нито случайностите имат някаква власт. Бог ги избавя от злините и живеят те невредимо пазени, като богоподобни. Някой похвали ли такъв човек, той не приема сериозно похвалите, някой обезславя ли го, той не се защитава и не се възмущава на онзи, който го обижда.
4. Който е незлоблив, той е съвършено богоподобен, той е пълен с радости и Дух Божий. Но както огънят изгаря гъстите гори, когато не го наблюдаваш, така и злобата, ако я допуснеш в сърцето си, ще погуби душата ти, тялото твое ще оскверни и ще предизвика в теб много лоши мисли. Тя ще породи в теб вълнения, завист, кавги, ненавист и подобни люти страсти, които ще те натоварят и ще ти причинят голяма мъка. Затова нека се постараем да придобием незлобливостта и простосърдечието на светиите, за да моге Господ Иисус Христос да ни приеме при Себе си и всеки от нас с радост да приеме.
5. Както тялото, което преждевременно излиза от майчинската утроба, не може да живее, така и душата, изведена от тялото, не достигнала богознанието чрез добродетелен живот, не може да се спаси и да живее в общение с Бога.