Изповед за 8 март! Адв. Никола Коларов от Дупница: Бъл­гар­ко, са­мо ти може да превърнеш най-тъмната мъка в радост, заслужаваш поклон

 

 

Яворов се въз­хи­ти на очите ти, Вап­ца­ров обе­ща да ид­ва в съ­ня ти,

Ве­се­лин Хан­­чев пос­та­ви ус­т­ни на ръката ти на­мес­то пръс­тен

Известният общественик и адвокат Никола Коларов от Дупница направи прочувствена изповед за жените от страниците на в. „Вяра”. Ето какви мисли сподели той за празника им 8 март:

„Моя май­ко и сес­т­ро, днес е тво­ят ден ве­лик. Но той за мен не е един – то­ва са дни­те на моя жи­вот.

С обич и прек­ло­не­ние не­из­мен­но те но­ся в мо­е­то сър­це. И ня­ма миг, ко­ле­ни­чил пред теб, ко­га ус­т­ни­те ми да не мъл­вят: „Бъ­ди бла­гос­ло­ве­на, свя­та бъл­гар­с­ка ма­до­на, все­от­дай­на вес­тал­ка на ро­до­вия огън!”

Към коя да се обър­на и как да тe на­зо­ва? Към теб ли, ко­я­то пре­ми­на Ду­на­ва и с кон­ни­ца­та на Ас­па­ру­ха, дош­ла от сте­пи­те да­леч­ни, с ог­не­но па­ле­щи очи, с чер­но смо­ле­на ко­са, раз­пи­ля­на от вол­ния вя­тър, с ли­це мур­га­во, с кръш­на сър­не­на сна­га?

Към две­те ли, ко­и­то спус­на­ха жи­ла­вия ко­рен на ро­да ни в дъл­бо­кия чер­но­зем на дя­до­ва­та зе­мя и от не­го по­рас­на пле­мен­но­то бъл­гар­с­ко дър­во, за­би­ло връх в не­бе­то, сре­ща­ло уда­ри сви­ре­пи на зла съд­ба, на страш­ни ура­га­ни, но вър­ше ни­ко­га не пре­би­ло, прег­ръ­ща­ло ти­хи за­ле­зи и свет­ли ут­ри­ни це­ли три­на­де­сет ве­ка.

Вас ли да на­зо­ва, ко­и­то съб­рах­те по по­ля и пла­ни­ни най-ху­ба­ви­те дъ­хави цве­тя и с тях ук­ра­сих­те двор­ни ле­хи и бе­ло­са­ни къ­щи, пос­ле ги преп­ле­тох­те в пъс­т­ри ше­ви­ци и с тях ук­ра­сих­те ри­зи и  сук­ма­ни, ко­и­то и днес гре­ят с не­пов­то­ри­ма кра­со­та в рак­ли­те ви?

Към коя от вас да се обър­на?

Към оная ли, ко­я­то в тъм­ни­те роб­с­ки дни и ве­ко­ве зна­е­ше, че тряб­ва да раж­да юна­ци, на ко­и­то с кър­ма­та вдъх­ва­ше си­ли и упо­ва­ние, са­ма зас­та­ва­ше до тях в све­ще­на бор­ба за сво­бо­да и зо­ве­ше: „Не бой­те се, огъ­нят хля­ба опи­ча. Сме­ло хвър­ляй­те смърт към вра­га. Не уми­ра то­зи, кой­то пад­не в бой за сво­бо­да!”

Мо­же би тя е май­ка­та на Па­и­сий, на Стра­шен Стра­хил, на Фи­лип То­тю или на Ру­ме­на вой­во­да, или е Ги­на Кун­че­ва, ко­я­то от­кър­ми­ла Апос­то­ла на сво­бо­да­та, е зас­та­на­ла до бе­си­ло­то, гор­да, че го е ро­ди­ла тол­ко­ва ве­лик, или Иван­ка Бо­те­ва, ко­я­то кле чер­на­та тур­с­ка про­ку­да, де­то от­къс­ва че­до­то й и го от­ве­де на ста­роп­ла­нин­с­ка­та гол­го­та.

А мо­же би ней­но­то име е ба­ба Тон­ка Об­ре­те­но­ва, чу­тов­на­та, не­пов­то­ри­ма­та, ле­ген­дар­на­та… мо­же би е Ан­на Ко­зи­на­ро­ва, хвър­ли­ла че­ти­ри­те си рож­би и са­ма ги пос­лед­ва­ла в дъл­бо­кия бу­нар, за да за­па­зи род­на чест и име. Тя съ­ши и из­ве­за пър­во­то зна­ме на бор­ба­та със за­вет­ни­те ду­ми: „Сво­бо­да или смърт!”

Ти бе­ше Рай­на Кня­ги­ня, Сир­ма вой­во­да, ле­е­ше кур­шу­ми и но­се­ше хра­на на въс­та­ни­ци­те.

Бъл­гар­ко!… Ти съх­ра­ни у се­бе си не­из­б­ро­и­ми­те нрав­с­т­ве­ни цен­нос­ти на храб­ри и мъд­ри де­ди. На­ро­дът те въз­пя ка­то яс­но слън­це, с очи чер­ни ка­то че­ре­ши, сна­га тън­ка ка­то то­по­ла. Са­мо тво­и­те ръ­це мо­гат от най-тъм­на мъ­ка да из­тъ­кат пъс­т­роц­вет­на­та ра­дост.

В теб жи­вя Ва­зо­ва­та Ра­да, Сла­вей­ко­ва­та Гер­га­на, Елин-Пе­ли­но­ви­те  Ел­ка, Ми­ле­на, Хрис­ти­на; Йон­ко­ви­те Бо­ря­на, Ва­сил­ка, Па­у­на…

Лю­би­ма… Пред теб се пок­ло­ни Бо­тев, пре­ди да по­е­ме слав­ния път към без­с­мър­ти­е­то. Яво­ров се въз­хи­ти на тво­и­те очи (ду­ша­та на де­те, му­зи­ка, лъ­чи). Вап­ца­ров обе­ща да ид­ва тих в съ­ня ти, Ве­се­лин Хан­­чев с чо­веш­ка бла­го­дар­ност пос­та­ви го­ре­щи­те си ус­т­ни на твоя ма­лък пръст на­мес­то пръс­тен.

Но как се каз­ваш ти?

Зная са­мо, че ти си мо­я­та нез­най­на май­ка, съп­ру­га, сес­т­ра, че ти си веч­на­та и свя­та­та, че без теб съм ни­що, а с теб – веч­ност­та.

И в тоя миг всич­ки твои вер­ни си­но­ве, бра­тя, лю­би­ми ко­ле­ни­чим пред теб и зо­вем тво­е­то свя­то бъл­гар­с­ко име: Ма­рия, Рус­ла­на, Ви­о­ле­та, и сми­ре­но под­на­ся­ме не­у­вях­ващ бу­кет и дъл­бо­ка по­чит.

Бъ­ди чес­ти­та!„