Принцът на ъндърграунд театъра Светозар Кнезовски от Дупница: Огорчен съм от личното отношение на бившия кмет Първан Дангов, той е първият и последият управник, който е гледал с пренебрежение към мен, още ме е яд на него

2013/октомври/10 | Filed under: Общество | Posted by: 4vlast-bg.com

Имам енергията да правя чудеса на сцената, там съм силен, защото предпочитам да играя сам

Когато играех в Дупница, беше скандално да се появя гол до кръста на сцената, искам да се върна, за да видя дали нещо се е променило

Имам добри спомени от Асен Диков, поетесата Мариана Александрова ме пленяваше с думи и стихове, доц. Ивайло Попов рисуваше световете от моите сънища, намирах подслон в Околийската къща при Андрей Севдин

Светозар Кнезовски е млад български актьор. Роден е през 1986 г. в болница „Шейново” в София. Сменя много училища, градове и театри. Напоследък играе само в моноспектакли. Родителите му живеят в Дупница. Гост-актьор е за представленията на постановката ”Кандидати на славата” от Вазов по покана на тогавашния директор на дупнишкия театър „Невена Коканова” – актьора Асен Диков. Светозар Кнезовски: ”Огорчен бях от личното отношение на тогавашния кмет Първан Дангов. Той е първият и ще остане последият управник, който е гледал с пренебрежение към мен”. Въпреки пренебрежителното отношение от някои дупнишки чиновници днес младият актьор е една от софийските, ъндърграунд легенди. Обядвал е със Стоянка Мутафова и нейната дъщеря. Добър човек! Има какво да ни каже и затова го потърсихме.

– Г-н Кнезовски, Вие сте директор на Експериментален театър ”Грифон-София-Париж”. Откъде идва името ”Грифон”?

– Това е театърът (по-точно фирмата), която отворихме с покойната вече актриса Мария Андонова. Идеята ни тогава беше да положим ново и интересно начало на проекти, които да бъдат алтернатива на публиката в Града на барикадите. Мария беше отворена да експериментира и да поставя неща, които са повече от провокативни. Спектакълът „Екстази – be in love forever” е наш съвместен проект. Този спектакъл има 324 представления, като повече от 200 се играха в чужбина. Имаше много спънки по пътя и на двама ни. Хората ни се радваха и ни спираха по улиците, за да ни кажат, че вярват в нас, че сме нещо интересно за тях и си искаха покани и билети. Искаха да се докоснат до нещо ново и вълнуващо. Беше период, в който друго освен концерти на чалгаджийки нямаше. Но на тогавашната управа на града и набиращите скорост мутри не се понрави това, че някой иска да разбие статуквото. Все още беше скандално за хората да те видят гол до кръста на сцената, камо ли и да говориш оттам за секс или за нещо друго, прието за табу. Беше затворено общуването между хората и никой свободно и на глас не можеше да изразява себе си и предпочитанията си. Помня, че с Мария гледахме един гостуващ спектакъл на Младежки театър „Николай Бинев”-София. Казваше се „Нощта преди горите” и гостува в Дупница по някакъв повод, който за съжаление не помня. И двамата с Мария бяхме много запалени, че ни се прави точно такъв театър. Свободен от задръжки. И бяхме много втрещени от това какви глупости се поставят и как може да се говори за „пишки” по сцената. А ние видяхме в това представление съвсем други неща. Но както и да е, отплеснах се малко… Името го измислихме с Мария. Грифонът е особено митологично животно – полуорел, полулъв. Грифоните са пазители на отвъдния свят и стоят пред вратите на Горгоната. Избрахме името метафорично, с вътрешен хумор. Ние бяхме „страшилището” за тогавашните нрави. Искрено се надявам сега да са по-нормални и развити нещата.

– Родителите Ви живеят в Дупница. Играли сте на дупнишката сцена. Кои дупнишки актьори носите в сърцето си?

– В общинския театър влязох само като гост-актьор за представленията на постановката „Кандидати на славата” от Вазов по покана на тогавашния директор Асен Диков. Помня колко ни беше тъжно на всички, че Краси Тренев не играе с нас. Помня изключителните усилия, които положи талантливата ни колега Снежана Малковска, за да задържи Краси в театъра на тази роля. Но нямаше как. Болестта на Краси вече беше по-напреднала и нямаше как да запомни текста си. Това беше период, в който Елена Францева беше още жива и идваше на всяка премиера в театъра. Христина Беровска помня, помня самия Асен Диков. Знаете ли, не само актьори и режисьори помня. Имаше страхотни поети и художници в града по това време. Великолепната поетеса Мариана Александрова ме пленяваше с думи и стихове. Доц. Ивайло Попов рисуваше и създаваше световете от моите сънища. Андрей Севдин отваряше портичката на Околийската къща и допускаше душата ми да намира подслон сред тишината на картините. Особено беше…

– С последната си изява в Дупница обиден ли си тръгнахте от тогавашните дупнишки управници? Разкажете повече за този период.

– Да. Огорчен съм от личното отношение на тогавашния кмет Първан Дангов. Той е първият и ще остане последен управник, който е гледал с пренебрежение към мен. Благодарен съм му само защото ме амбицира още повече, но още ме е яд на него. Тогава имаше някаква нова „звезда” в местната политика и култура Илинка Станчева.